— Като теб.
— Не го ли усещаш с цялото си същество, Джей? — Джей гледаше замислен характерния профил на приятеля си. — Както знаем всички, бойците на Едуард търсят отряда на Уолъс. Могат ли да разберат колко бойци ще поведе на юг Морей? Могат ли да открият Уолъс?
— Едва ли ще успеят — отговори Джон.
— Да… — Джей знаеше, че Джон е превзел заедно с Уолъс повече недостъпни крепости от който и да било шотландец. — Ще можем ли да победим и да отвоюваме страната си от толкова могъщ крал като Едуард?
Джон мълча известно време, после отговори:
— Възможно е. Аз вярвам в това. Отначало англичаните ни превъзхождаха. Това стана ясно в Бъруик и в Дънбар. Но след това научихме не малко неща и вече си върнахме много области.
— Ако спечелим голяма битка, Шотландия ще бъде ли отново наша?
Изведнъж Джон потрепери.
— Със сигурност, поне голяма част от нея. Тъй или иначе аз ще се бия до последния си дъх Джей. Никога няма да забравя онова, което се случи.
Джей погледна към голямата гора зад замъка.
— От тук започнахме похода си и завоювахме силна крепост. Би трябвало всъщност да успеем без особени усилия и да я задържим.
— И най-укрепеният замък може да падне.
— Да, но… питам се, дали Арин си дава сметка какво е спечелил.
— Питаш се дали ще остане тук или ще се бие заедно с Уолъс за нашата свобода? — Джон присви очи. — Кой знае защо ми се струва, че се чувстваш много добре тук в Сикерн.
— Вече ти казах — голямата крепост…
— И наследството на една прекрасна дама.
Джей силно се изчерви.
— Чуй ме, Джон, тя никога не е придружавала Дароу в сраженията…
— Но е негова годеница.
— Въпреки това…
— Омагьосала ли те е?
— Не дрънкай глупости! Не съм полудял.
— Моят братовчед също е омагьосан, макар и не докрай. Или поне се опитвам да си го внуша.
— Наистина ли не изпитваш нищо, когато я гледаш?
— Напротив, възхищавам се на нейната красота и високия й дух, та когато омръзне на Арин…
— Изобщо не разчитай на това.
— Не си въобразявай кой знае какво, Джей! Той превзе крепостта, за да я ограби и да си отмъсти. Скоро ще си тръгне и ще остави дамата на нейния английски годеник. След срещата с моя братовчед тя ще е променена завинаги и ще се отвращава от Дароу до края на дните му, да се надяваме преброени.
— Ще може ли Арин да се раздели с нея? Просто няма да е способен да го направи.
— Само си помисли, Джей, Александра, неговата съпруга и твоя братовчедка, беше брутално убита. Твоята сестра, Катарина се е вкопчила в живота само от омраза към Дароу. Наистина ли можеш да простиш онова, което се случи в Хоук’с Керн?
— Никога. Но дали Кира има вина за тази трагедия?
— Кой би могъл да каже?
Този път Джей не отговори.
— Дори да иска да я напусне няма да може.
— Трябва.
— Защо?
— Защото в близките дни ще се решава нашата съдба.
— Кира Бонифейс, кръщелничката на покойната кралица не е ли и тя само пешка в играта на Едуард за пълно надмощие? Тя никога няма да е на наша страна.
— Но ако тръгне с Арин…
— Къде, при Уолъс ли — никога!
— Защо не?
— За моя братовчед тя беше само обект на неговото отмъщение. Той продължава да обича Александра. И да се чувства виновен за смъртта й.
— Наистина ли съм единственият, който преценява правилно ситуацията? Лейди Кира не бива да остане в Сикерн. Арин също ще го разбере и ще я отведе.
— Не, няма да го стори. Залагам хубавия си черен жребец срещу украсения със скъпоценни камъни меч, с който благодарение на теб олекна багажът на тлъстия английски бирник.
— Съгласен. Но да знаеш, че тя ще последва Арин.
— Толкова ли те е омагьосала? — попита остро Джон. — Въпреки че би спечелил скъп кон, редно е да си пожелаеш да загубиш облога.
— Защо?
— Защото ако я вземе със себе си и ако тя ни предаде на Кинси…
— Какво тогава?
— Тогава ще я убия със собствените си ръце — заяви с горчивина Джон, — ще я разкъсам на парчета и ще я подпаля! Лека нощ, Джей. — И без дума повече той слезе бързо по стълбата.
Джей се взря в чудесната, мека нощ и потрепери.
10
Горе в кулата Кира се съпротивляваше с все сили на Арин — болезнено унизена, тя беше по-скоро бясна отколкото уплашена. Юмруците й изобщо не му правеха впечатление, заповедта й незабавно да я остави да си стъпи на краката, остана нечута. Но после пръстите й срещнаха брадичката му, ноктите й му раздраха шията.
— Проклета дива котка! — изруга той. — Внимавай, че ще пожънеш каквото сееш! — С единия си крак той отвори вратата, с още един ритник шумно я затвори.
— Остави ме да стъпя!