— Значи не е много далече.
— Изглежда, че преди да успее да дойде тук, барон Харингфорд ще го командирова в армията.
— Може би. Ще заповядам все пак на стражите да бдят особено зорко.
— Направи го. Чуй, Арин, онова, което ти завоюва тук ни е необходимо. Нашите хора са смели бойци, но зле въоръжени. Завладя ли арсенала на Сикерн?
— О, да. Сега ковачите работят денонощно, за да оправят старите мечове и брони и да правят нови. Повечето от хората ми ще могат добре да се въоръжат. Но някои са принудени да се задоволяват все още със самоделни пики.
Арин чу стъпки по стълбата и се обърна. В залата влезе Джей.
— Здравей, Джон! — извика той ухилен. — Военен съвет ли има тук? За бога, умолявам те, кажи, че всичко е наред.
— Така е и става все по-добре.
— Лейди Кира прибра ли се в стаята на кулата, Джей? — попита строго Арин.
— Както ми заповяда. Попитах я, разбира се, как е успяла да избяга. Тя ми обясни, че не е бягала, а просто излязла от стаята. Ти не си оставил страж пред нейната врата и не си сложил резето.
Арин се беше отказал да го стори, защото се боеше от нападение. Врагът можеше всеки миг да подпали замъка… А той не искаше вече никога през живота си да долавя миризмата на изгоряла човешка плът, нито да изгуби Кира. Както изгуби Александра.
— Ти сега дръпна ли резето?
— Не съм, исках да те попитам по кой начин смяташ да я държиш затворена в спалнята.
— Не се тревожи, ще се погрижа за нея — отговори му Арин. Случваше се приятелят му Джей да го разбира по-добре отколкото той себе си. — Тъкмо си казвахме каква огромна нужда от оръжие имаме сега.
— Но нали вече завладяхме всичкото оръжие в тази крепост?
— Събрахте ли и оръжието на загиналите бойци? — попита Джон. — На хората, които са намерили в криптата вечния си покой?
Арин се обърна, слисан, към Джей, после сви рамене.
— Да си призная, че за това не помислихме, братовчеде. Въпреки че те вече нямат нужда от оръжието си…
— Да слезем ли в криптата?
— Не!
Щом погледна към стълбата, Арин разбра, че Кира пак е излязла от стаята. Дали е искала отново да се опита да избяга или го е шпионирала? Тъй или иначе, но своеволното й държане го гневеше.
— Може би търсите нашата компания, милейди?
— Не!
— Чувам прекалено честа тази дума от твоите уста. Странно, защото нямаш право да взимаш каквито и да било решения. — Скръстил ръце на гърдите, той седна в горния край на масата и загледа Кира, която слизаше по последните стъпала.
Златисточервената й коса се спускаше по гърба, смарагдовозелените й очи никога не бяха блестели по-ярко. Тя не обърна внимание на закачката му.
— Наистина ли ще паднеш толкова ниско, та ще почнеш да грабиш и мъртвите? — Гняв и мъка звучаха в гласа й, гърдите й се вълнуваха. Той се възхити още веднъж не само от хубостта, но и от непреклонния й дух. — Всевишният никога няма да ти прости толкова тежко престъпление, Арин.
— Той с теб ли се съветва какво да прощава и какво не? Ех, мисля, че на мен ще прости. Да вземеш от мъртвите е по-малко престъпление, отколкото да ограбиш живите. Всички носим вина за престъпления. Хайде, Джон, да слезем в криптата. Ела с нас, Кира и се моли за нас като добра християнка. — Тя се обърна към стълбата, но той скочи, настигна я и я хвана за китката.
Видя с учудване, че в очите й блестят сълзи.
— Ако мислиш, че ще ти помагам, Арин…
— Въпреки всичко ще дойдеш с нас. Джей, викни Гастон да ни покаже пътя към криптата.
След малко британецът се появи в залата, поклони се учтиво и обясни, че мъртвите почиват под кулата. Господата трябвало само да слязат по задната стълба и да носят факла, защото долу е тъмно като в ада.
— Това и лейди Кира може да го потвърди.
— Едва ли е готова да го стори.
— Защо искате да видите труповете?
— Ще вземем на заем оръжието на покойниците.
— На заем, как не! — възмути се Кира.
— Да, лейди, повечето бяха дори шотландци. За борбата ни в името на тяхното отечество, ще ни услужат драговолно с оръжието си. Донесете факла, Гастон! — заповяда Арин.
— Слушам, сър Арин.
Джон взе факлата, а Арин хвана Кира за ръката. Държеше китката й с железни пръсти.
Дори през лятото в подземните галерии цареше влажен студ. Труповете от битката при Сикерн навярно скоро ще замръзнат, каза си Арин. През сводестата врата, останала несъмнено още отпреди нормандското нашествие, стигнаха до галерии с каменни ниши, в които лежаха мъртъвци отпреди много столетия — дами с елегантни рокли и мъже в брони, покрити с тънки савани. На светлината на факлата проблясваха много мечове.