— Същински арсенал! — отбеляза, доволен, Арин, побутна Кира към една ниша и вдигна савана на рицаря, който лежеше на височина на очите. Под савана откри чудесен двуостър меч оръжието на шотландците-планинци. Кира напразно се мъчеше да се освободи. Той се обърна към нея, вперил поглед в пребледнялото й лице.
— Лейди, знаеш ли какво е направил Кинси Дароу? — Тя наведе мълчаливо глава. — Съвсем наскоро е убил един от старите ми приятели. А ти твърдиш, че аз бих извършил престъпление. Хайде да излезем от криптата. Тук лежи толкова много оръжие, че ще заповядам на хората си да съберат всичко.
— Само не и меча на моя баща! — прошепна тя. — Моля те, не бива да оскверняваш мястото на последния му покой.
Арин се озърна. Върху камъните под нишите бяха гравирани имената на покойниците. Старият лорд Сикерн лежеше до рицаря от чийто двуостър меч Арин току-що се беше възхитил.
— С меча на баща си ли се би с мен в параклиса?
— Не — с моя.
Естествено, щом се е научила да фехтува, та макар и само за развлечение, трябва да има и оръжие, по-леко от меча на нейния баща.
— Моля те — прошепна тя. — Не нарушавай вечния му покой!
Застанал зад тях, Джон се изкашля.
— Едно оръжие повече или по-малко сигурно няма да е от значение.
— Добре, но ще ми дадеш твоя меч, лейди — заяви Арин — за да не пипаме оръжието на твоя баща.
— След като ме победи в параклиса, твоите хора ми отнеха меча.
Арин кимна.
— Джон, прати няколко души да слязат тук. Нека вземат всички оръжия с изключение на меча на лорд Бонифейс.
— Да, Арин.
— А ти, лейди…
— Ще се върна в кулата — заяви тя.
— Да, точно това ще направиш. — Устните на Арин се разкривиха в подигравателна усмивка.
Докато Рейгуър продължи да надзирава упражненията на Северното поле, Джей и Джон следяха как се събира в криптата оръжието на мъртвите.
До някои трупове имаше и скъпоценности, златни и сребърни синджири, брошки и други бижута. Джон подсказа на Арин, че хората му с удоволствие биха прибрали тези съкровища. С тях ще могат да преживеят доста време, ако войната няма желания край. Арин им разреши да ограбят криптата, но заповяда да се отнесат с уважение към покойниците и да ги покрият отново със саваните. След като си свършат работата, отец Кориган трябваше да благослови умрелите. Свещеникът заяви ядосано че не знае молитви за ограбени трупове, но добави, че се надява да намери подходящите думи.
Тази вечер, когато ученията и грабежите приключиха, той срещна Арин на крепостната стена и му докладва, че е изпълнил желанието му и е благословил мъртъвците.
Беше станало късно. Като се изключи нощната стража, всички мъже спяха и Арин не бе очаквал на срещне свещеника по това време.
— Възмутен ли сте, че обрах труповете, отче? — попита той, облегнат на стената. Беше се качил тук, за да намери малко спокойствие и да се порадва на меката лятна нощ — най-топлата откакто беше дошъл в Сикерн. Ако студът не се задържаше така упорито в каменните стени, можеше даже да не палят огън в камините. На кадифеното черно небе блещукаха безброй звезди и лек ветрец галеше лицето на Арин.
Свещеникът въздъхна и сви рамене.
— Както чух, обяснил сте на лейди Кира, че спрямо живите се извършват къде по-тежки престъпления.
— Вие сте божи човек, отче. Какви престъпления сте извършил вие?
— Какво ли знаете вие за хората, сър Арин? Греховете на миналия ми живот са тайна. — Отец Кориган беше едър мъж, висок и яко скроен — същински воин. Той от самото начало беше събудил любопитството на Арин.
— Грехове спрямо живи или спрямо мъртви?
Облегнат на стената, Кориган се взираше в нощта.
— Има най-различни грехове, сър. Към тях принадлежи и гордостта.
— И убийството.
— Похотта и суетата… Мисля, че гордостта е сред най-големите ми грехове, заради опасностите, до които води. Ех, аз съм свещеник и не съм склонен да разкривам душата си на един мирянин, та бил той и още по-могъщ и мъдър.
— Подигравате ли ми се, отче?
— Ни най-малко, сър Арин, нито ви проклинам за греховете ви спрямо мъртвите.
— А за греховете ми спрямо живите?
Свещеникът се поколеба.
— Осъждам само онова, което причинявате на лейди Кира.
— Само толкова, отче?
— Да, само, пък и да не прощаваш също е един от най-тежките грехове.
— Лейди Кира не ме моли да й простя.
— Тя не е съгрешила спрямо вас.
— А Кинси Дароу?
— Той ще трябва да отговоря едни ден пред всевишния.
— А пред мен?
— Може би.
— А какво ще обясни крал Едуард на своя създател?
— Рано или късно всеки човек застава пред божия съд. Дори кралете.