— Не са чак толкова дълбоки. Хайде, донеси най-сетне мехлема.
Кира изтича до един скрин и се върна с някаква кутийка. Арин се отпусна на креслото пред камината, а тя коленичи пред него. Дъхавият мехлем, с който намаза внимателно раните, охлади парещата болка. После тя уви ръката на Арин с ивици ленен плат. Вдигна отчаян поглед.
— Съжалявам.
— Задето не ме уби?
— Не говори глупости! Никога не съм искала да го правя.
— Ръката продължава да ме боли.
— Ще мине известно време, преди мехлемът да почне да действа.
— Мисля, че би трябвало да се постараеш по-усърдно да успокоиш болките ми — заяви той, стана и се замъкна до леглото. Със здравата си ръка отметна завивките и легна. — Защо не искаше да ме убиеш?
— Защото аз…
— Щеше да е разбираемо да искаш да ми отнемеш живота. Дойдох тук, превзех замъка ти, отнех ти невинността и изпреварих твоя годеник, който опустошава тази земя и убива стари воини. Откакто съм тук, превръщам живота ти в ад.
— Така е! Въпреки това никога не съм искала да те убивам. Не забравяй, аз предпочитам милосърдието.
— Аз ти отнех оръжието.
— Само защото се поколебах.
— За щастие… А сега? Изборът е твой.
— Изборът ли?
— Ще спиш пак оттатък, върху мечата кожа или…?
— Ще ми имаш ли доверие, ако остана близо до теб? Може да съм скрила някъде още оръжия.
— Вярно, май ще е по-добре да те вържа някъде вън, на крепостната стена.
Кира наведе очи и потисна усмивката си. Приближи се бавно към леглото — гола и красива, толкова привлекателна на светилната на огъня. Поколеба се за миг, после се изтегна до Арин. Той я прегърна и устните им се намериха. Целувката запали див огън в кръвта му.
Изпъшка и зарови пръсти с копринената й коса, загали гърдите й, бедрата й и забрави раните си. Тя го целуна също тъй пламенно. Тази нощ тя отвърна за пръв път на милувките му.
Докато той вкусваше пъпките на гърдите й, нейните ръце се плъзнаха по гърба му и тя не протестира, когато той разтвори краката й. Не бързаше да се слее с нея. Искаше преди това да я вкуси — копринената, бяла като слонова кост кожа на корема и бедрата й, розовата плът между тях. С треперещи пръсти тя докосна неговата мъжественост и той се усети сякаш пронизан от мълния. Обзет от луда страст, проникна в нея, забрави всичко освен желанието си, дивият ритъм, който го шибаше да го задоволи. Кира се нагоди към неговия ускорен ритъм, вдигаше отново и отново бедрата си към него. Красотата й, дъхът й, ароматът й засилваха до болка насладата му. Само смътно усети как тя се напрегна под тялото му и нейната горещина го обзе целия преди да го разтърси изпепеляващият върховен миг.
След това не искаше да се отделя от нея. За да я освободи от тежестта си, я притисна силно към гърдите и се обърна заедно с нея встрани, за да лежат един до друг, все още съединени.
Учестените удари на сърцето му постепенно се успокоиха.
— Да те вържа ли, лейди? Два пъти видях меч в ръцете ти И веднъж нож. Какво острие ще вдигнеш следващия път срещу мен?
Косата й гъделичкаше кожата му.
— Не притежавам вече никакво оръжие. Кълна ти се. — Тя вдигна колебливо глава и срещна погледа му. — Освен меча на моя баща, ако позволиш да го задържа… Срещу него ти предадох последното си оръжие.
— Предала си го? — Не може ли да се каже, че аз по скоро го отскубнах от ръцете ти?
Тя не отговори, а и той не я принуди. Както беше подчертал отец Кориган, гордостта е тежък грях, за който Арин проявяваше известно разбиране.
— Не ме връзвай — помоли го тя. — С меча исках само да ти покажа…
— Какво? Властта си над мен? Опита се да преговаряш с мен за своята свобода. Толкова много ли означава тя за теб?
— Нима не и за теб?
— Не бива да ми задаваш този въпрос. Моето и твоето положение са несравними. Да, аз наистина превзех замъка ти. Но пак ще го напусна.
— Можеш ли да ми назовеш дата? — Смарагдовозелените й очи проблясваха странно, сякаш се пълнеха със сълзи.
— Не — отговори нетърпеливо той.
— Защо тогава да не се стремя към свободата? — прошепна тя. — Трябва да се държа приятелски и да съм покорна, докато не решиш, че си ме ограбил достатъчно и е време да си продължиш по пътя?
— Така, значи — въздъхна той уморено и погали Кира по лицето. — Ще си върнеш свободата. Повече не мога да ти обещая.
Тя сякаш се задоволи с отговора му, въпреки че той нищо не й беше обещал.
— Добре…
Заровил пръсти в косата й, той притисна главата й към гърдите си и двамата заспаха.
12
Уилям Уолъс беше висок, широкоплещест мъж със стоманени мускули. Цялата сила на волята му беше отразена в неговите очи, неговата душа.