— Мен също — добави Кориган. — Боже милостиви, сър, налага се някой да ви прикрива гърба!
— Един свещеник?
— Не винаги съм искал да се посветя на това звание. Като момче ме обучаваха за боец. В бой с мечове не отстъпвам на най-добрите ви войници.
Арин се съмняваше не в това, а в лоялността на отец Кориган. Но този ирландец може би наистина щеше да му помогне да открият Кира, преди тя да се стигнала при Дароу.
— Джей, кажи на Брендън да доведе от конюшнята бърз кон и за свещеника.
— Сигурен ли си, Арин?
— Да!
Все още скептичен, Джей побърза да изпълни заповедта.
— Не се бави! — извика подире му Арин, без да изпуска свещеника от очи. — Отче, ако ме предадете, ще ви пратя във вечния огън на ада.
— Наистина ще заслужа да се пържа в него, ако съм решил да ви предам на човек като Кинси Дароу.
13
Кира се боеше от открития път между замъка и гората. За нещастие пъстрата кобилка на отец Кориган беше много по-бавна от нейния расов кон. Трябваше непрекъснато да я увещава да ускори темпото.
Когато стигна първите дървета, чу тропота на копита по склона под Сикерн. Който и да се приближаваше в галоп оттам, тя не можеше да рискува и да изчака, за да види конниците. Насочи колкото можеше по-бързо кобилката към гъсталака. Познаваше добре тази гора, защото беше прекарала детството и най-младите си години не само в Лондон при двора, но и в земите на своя баща. Тук не й се налагаше да се държи като лейди. Тук яздеше из горите и се бореше с дракони с ръце от зелени клони и с варвари, представяше си, че е прочута лечителка или че прекрасен принц ще я спаси, ако враг нападне крепостта. Тогава не знаеше кой би могъл да е този враг.
Ако тази нощ се появи враг, няма да го победи толкова лесно, колкото в детските си игри. Пое изтръпнала по тясна пътека. На небето се беше издигнала пълна луна и сияеха безброй звезди, но между дърветата беше тъмно като в рог. А тя беше съвсем сама. За щастие не й се налагаше да прекосява гората в зимна нощ, да се бори и с други врагове — с лед, сняг, и сковаващ студ. Знаеше, че пътеката води към поточе и насочи кобилата натам. Ще може поне да пийне прясна вода, а носеше и няколко бижута, които заши в полите на роклята си. Жалко, че не се сети да вземе от самуна хляб в дома на свещеника. През деня беше толкова нервна, че не можа нищо да хапне. А напусна замъка преди вечеря.
Мислеше притеснено за горкия Патрик, когото успя да надхитри. Та какво друго й оставаше? Сега беше най-сетне свободна — от онзи шотландец извън закона и от английския демон. Но защо не усещаше облекчение, а само някаква вътрешна празнота?
Наоколо й гъстата гора сякаш се приближаваше към нея, за да я защити.
Беше изгубила своя свят — дома си, хората, които познаваше, лукса, на който се бе радвала. Но тази загуба още не я потискаше, болеше я само от празнотата вътре в нея. Какво значение можеше да има, че е избягала от Арин? Нали тъй или иначе искаше да я напусне. А Кинси ще се върне… Ще я намрази не защото най-лютият му враг я е притежавал, а защото винаги се е отнасяла с пренебрежение към него, към Дароу.
Докато навлизаше все по-навътре в гората, мъката й растеше. Беше направо смешно — жена, която са превзели заедно с нейната крепост, не бива да се влюбва в своя враг. Този враг не бива да събужда със своя поглед, с докосването си и звука на гласа си толкова силни чувства… За него, както и за Кинси, тя е само оръжие, което можеха да използват както си пожелаят. Сега трябва да поеме живота си в свои ръце. Имаше две възможности — или да се постави под закрилата на краля, или да изчезне в някой затънтен край.
Потънала в размисли за несигурното си бъдеще, отначало не забеляза просеката в гората. Но после зърна жълтото сияние. Когато стигна до потока, разбра, че източникът на трепкащата светлина е след един завой, а там са запалени, изглежда, много лагерни огньове. Слезе ужасена от коня, шмугна се тихичко в сянката на един дъб и се взря в жълтеникавите отблясъци на пламъците. Колко ли мъже може да има там? Колко далеч от нея? Доста далеч — поне четвърт миля. Въздъхна с облекчение.
Ако се съди по броя на огньовете, много мъже ще пренощуват дълбоко в гората. Ако не запали огън, няма да я забележат. На отвъдния бряг високите скали ще й предоставят убежище. Там може да скрие по-добре и кобилата. Отначало съжали, че не успя да избяга на собствения си кон. Сега си даде сметка какви предимства й дава това. Ако някой познае коня на свещеника, няма да го свърже с нея.
Отначало нямаше смелост да си представи как Кинси е седнал до един от огньовете, нищо, че беше толкова близко до ума. Беше имал достатъчно време, за да изпълни заръката на граф Харингфорд, да разбере за падането на Сикерн и да събере отряд, с който да се върне. Кира следваше с поглед извивките на потока до завоя, зад който се издигаха пламъците. Дали стражите в крепостта вече са видели лагера? Дали не трябва да се върне и да ги предупреди? Не — все някой сигурно е забелязал отблясъците. А зад дебелите стени всички са на сигурно място.