Сигурно място! За кого? За нашествениците? И от кого? От англичаните, от които откраднаха замъка?
Ако тя не се върне, а Кинси нападне крепостта, шотландците ще решат, че е избягала, за да го предупреди, да му предаде важни сведения. Беше твърде вероятно Арин да налети на войската, обсаждаща Сикерн.
Чу зад себе си слаб шум. Обърна се, затаила дъх. Сърцето й биеше лудо. Обикновено чуваше в гората много добре. Но този път не беше осъзнала овреме приближаващата опасност. Дали някой от стражите на Кинси не се е промъкнал незабелязано към нея?
Така беше — пред нея стоеше сър Ричард Игън, дясната ръка на Кинси — висок, строен мъж с лешникови очи и черти на граблива птица, рицар, жадуващ за власт и богатство. За разлика от Кинси не произхождаше от виден род. Но беше безскрупулен и се надяваше да направи кариера в служба на лорд Дароу.
— Сър Ричард!
— Да, милейди. Да благодарим на небето, че сте успяла да избягате от онзи варварин, от онова копеле! Господи, какво ли щеше да ви стори, щом почнем да щурмуваме крепостта!
Тя се озърна плахо. Той едва ли се е отдалечил толкова много от лагера съвсем сам. Но не виждаше никого. Далеч назад на пътя стоеше конят му, един едър жребец. А тя не беше чула даже копитата.
Изглежда я е открил, докато е патрулирал край лагера и отначало не я е познал в това свещеническо расо. Приближил се е безшумно. Погледът му се плъзна бавно по тялото й, сякаш опари бузите й и тя усети как тръпки преминават по гърба й. Добре си даваше сметка колко силно е ядосвала Кинси и него с хладното си и надменно държане.
Той пристъпи напред и я хвана за ръката.
— Сър Ричард! — протестира тя заповеднически, но това не му направи никакво впечатление. — Пуснете ме!
— Скъпа, човек би предположил, че сте ми благодарна, задето ви спасих от онези дяволи.
— Спасих се сама, а вие само случайно сте минавал оттук.
— Това няма никакво значение. Нали сега сте отново при нас. Ще ни разкажете всичко и ние ще отмъстим за онова, което онзи нехранимайко е могъл да ви причини. Къде е той? Как успяхте да избягате от пленничеството? Колко души пазят крепостта?
— Моля ви, сър Ричард! Причинявате ми болка. Пуснете ме най-сетне!
Той не обърна внимание на думите й.
— Да вървим при лорд Дароу, милейди. Той сигурно много ще се зарадва да ви види отново.
— Да — прошепна отчаяно тя. Можеше ли да му признае, че за нея е много по-важно да избяга от Кинси, отколкото от „варварите“.
Сър Ричард свали качулката от главата й.
— Може би смятате, че няма да забележа тона ви, милейди? Открай време си въобразявате, че сте нещо много повече от такива като мен. Вярно, хубава сте — с това съвършено лице, прекрасна фигура и мелодичен глас. Сигурно си въобразявате, че това ще ви спасява всеки път и при всички житейски обстоятелства. Но кой знае, може пленителният ви чар да се окаже гибелен за вас.
— Сър Ричард, ако кралят можеше да ви чуе, щяхте да сте вече мъртъв.
— Но кралят не е тук, нали?
— Заведете ме при Кинси, сър Ричард. И си махнете ръката!
— Все така високомерна, лейди? Въпреки че един мъж извън закона ви е сложил своя печат? Поне сте избягала от него… О да, ще ви заведа при Кинси. При него ще сте на сигурно място.
Сигурно? При Кинси? Никога…
— Сър Ричард, не разбирате ли че ми причинявате болка? Пуснете ме най-сетне!
— Прощавайте, милейди, но се боя да не ви загубя. Ще е жалко, след като сте направила чудо и сте избягала в гората при нас.
Говореше с неприкрит сарказъм. Но тя трябваше да подбира внимателно думите си. Ако събуди подозрението му, бдителността му няма да отслабне и няма да успее да му избяга.
— Да, настина чудо — потвърди тя тихо.
— Не всяка жена би понесла така добре подобно мъчение. Да бъде докосвана от един езичник, от човек извън закона — след подобен ужас повечето биха се самоубили. Но вие ми изглеждате… невредима. Впрочем скоро ще ни обясните всичко. Странно, че изглеждате толкова добре!
Трябва да намери начин да избяга от него. Успял е да я проследи, защото не е внимавала. Но тя познава тази гора по-добре от него. Ако се измъкне, втори път няма да я хване.
Изведнъж затаи дъх, впери поглед някъде покрай мъжа и свъси чело.