— Кира, изчезвай! — заповяда й Арин. — Бягай, малка глупачке! Тук си, за да предупредиш Кинси. Нямаш късмет, тези мъже искаха да ти попречат да го сториш!
— Не говори глупости! — протестира ядосано тя. Но гневът й веднага се изпари. — Виж, идват още! — Ударите на подкови се приближаваха и двама мъже с наметала със цветовете на Кинси изскочиха от тъмния гъсталак. На малката полянка не можеха да обърнат конете, затова скочиха от седлата. Под шлемовете тя виждаше само очите им. Разколебана, стоеше неподвижно все още с меча на свещеника в ръка. От острието му капеше кръв.
— Изчезвай, Кира! — изкрещя Арин.
— Мога да ти помогна… — Двата чифта вражески очи я гледаха втренчено и тя се дръпна назад. Следващите няколко секунди рицарите на Дароу вече не можеха да се занимават с нея, защото трябваше да се бранят от меча на Арин.
— Милейди!
Тя се обърна смаяна. Отец Кориган се бе появил нечуто на полянката.
— Господи, отче, той се бие сега с двама противници, трябва да остана тук и да…
— Върнете ми, моля, моето оръжие.
— Вие сте свещеник!
— Въпреки че се фехтувате чудесно, мисля, че ви превъзхождам.
Тя му подаде неохотно меча.
— Махни я оттук, отче! — изкрещя Арин и прободе отстрани в ребрата един от противниците си. Между брънките на ризницата беше открил слабо място, от което сега бликаше кръв.
— Веднага се махнете оттук, лейди Кира, умолявам ви — извика отец Кориган.
Този път не изчака да й го повторят и хукна между дърветата. Не знаеше в какво посока е поела. Отдавна беше загубила ориентация. А сър Ричард все още беше наблизо.
— Мили боже, помогни ми — молеше се тя безмълвно. Затича слепешката през гъсталака, докато й се наложи да спре, за да си поеме дъх. Чу плисък на вода. Значи се е върнала към брега. Заослушва се, облегната на едно дърво, и чу удари на подкови, мъжки гласове.
Сър Ричард! Той яздеше бойния си жребец, който междувременно беше хванал, и ругаеше двама конници.
— Трябва да е някъде в тази гора! За бога, освен нея тук се шляят и разни тъпи бунтовници — селяни, занаятчии, рибари. Убили са трима от нашите! А вие, идиоти с идиоти, не можете да откриете дори лейди Кира!
Тя стигна на пръсти до брега. Непрекъснато поглеждаше през рамо. Ако успее да премине потока… В същия миг се вцепени.
Кинси. Едър и широкоплещест, хубав с тъмната си коса и класическите, почти красиви черти на лицето. Стоеше на една скала до брега. След като бе дал заповеди на хората си, претърсваше, изглежда, и сам околностите на потока, търсеше я.
Известно време не можа да я види. Но после се обърна в нейната посока.
— О, Кира!… — В очите му прочете такава смесица от чувства — гняв, лудост, студена, смъртоносна отмъстителност. — Клетата ми любима! Нападната, изнасилена, измъчена! Ела при мен! — Той се ухили и протегна ръка.
Тя не се помръдна и той пристъпи.
Вече плътно до нея, той спря. Сега можеше да я докосне да я погали по бузите. Но тя се оказа по-бърза. Нахвърли се с все сила срещу него. Той не беше очаквал подобно нападение. Загуби равновесие, залитна смаян назад и падна във водата.
Дори да не я беше намразил вече предостатъчно, това унижение никога нямаше да и прости.
Тя хукна пак между дърветата и знаеше, че спасява живота си.
Побеснял от яд, Кинси се изкатери тичешком на брега и взе да вика хората си. Наоколо му настана суматоха. Тя се затича към скалите, към един гъсталак, който познаваше и където се надяваше да се скрие. След малко спря и се ослуша.
Нищо…
Сви се ужасена, когато една ръка се протегна откъм гърба й, запуши й устата и накара дъха й да секне. Силна ръка я измъкна от гъсталака и я повлече по някакъв път. Не можеше да диша и всеки миг щеше да припадне, пред очите й се мержелееше. Най-сетне някой я вдигна, усети се притисната към нечии мускулести гърди и коравите пръсти, които й запушваха устата, съвсем леко се поохлабиха.
Докато мъжът тичаше в нощта, тя чуваше силните удари на сърцето му. Времето и пространството сякаш изчезнаха, ужасът й растеше.
След известно време той намали крачка и тя чу гласа му задъхания му шепот.
— Нито дума, лейди, нито звук, ако искаш отново да дишаш!
Арин… За малко да припадне от облекчение.
— Ако си ме разбрала, трябва да кимнеш. Но нито звук чу ли? Иначе ще забия меча си право в сърцето ти.
В очите й пареха сълзи. Шотландци и англичани я мразеха еднакво, убедени, че ги е предала. Въпреки че е само пионка в тази страховита игра… Тя кимна и пръстите освободиха устата й. Беше впила, изглежда, зъби в устните си, защото усета вкуса на кръв. Пое си мъчително дъх. После той я сложи да седне. Бяха се върнали при потока. През клоните проникваше сребърна лунна светлина.