— Да, сър? — Свещеникът беше последвал малко по-бавно бързия боен кон. Току-що се бе смъкнал от гърба на кобилата си и разказваше на неколцина мъже за последните събития.
— Отведете лейди Кира в кулата и се погрижете тя да остане там.
— Но сега вие имате нужда от мен, сър Арин — възрази Кориган. — Познавам много добре отбранителните съоръжения и мога да съм ви от голяма полза…
— Разбира се. Заключете дамата и веднага се върнете. — Без да удостоява Кира с още един поглед, Арин се отдалечи бързо, като даваше пътьом заповеди на хората си. Те тръгнаха бързо към посочените позиции.
— Милейди? — Свещеникът направи с въздишка недоволна гримаса, предложи й ръката си и тя безропотно я пое.
— Той е глупак! — прошепна тя и се опита да спре сълзите си.
— Защото ви смята за предателка? Факт е, че избягахте и се скрихте в гората, където е и лорд Дароу.
— Но аз не исках…
— Освен това откраднахте меча ми, моя кон и моя опиум.
— Ако не ме бяхте приспали, никога нямаше да се сетя, че притежавате опиум!
— Да, вярно.
Когато стигнаха във вътрешния двор, тя спря.
— Вие всъщност наистина ли сте свещеник?
— Разбира се, че съм, милейди.
— Твърде странен свещеник…
— Когато му дойде времето, всичко ще ви обясня.
— Сега имам време…
— Но не и аз — отговори той и я дръпна към входа на кулата.
— Отче, аз трябва да избягам. Не го ли разбрахте?
— Зная само, че не сте препуснали съзнателно към лагера на Дароу.
— Защо тогава не го обясните на Арин?
— Защото няма да ми повярва. Откъде да знае колко горещо молехте всевишния да ви освободи от Дароу малко преди тези мъже извън закона да нападнат Сикерн?
— Откъде го знаете вие?
— Ах, милейди… — засмя се тихо Кориган. — Наблюдавал съм ви достатъчно често, как да не съм наясно за чувствата ви. — Вече на стълбата към кулата тя спря слисана, но той я подкани да продължи нагоре. — Само слепец не би забелязал нищо. Убеден съм, че лорд Дароу също е бил наясно.
— Ако превземе крепостта, той ще ме убие.
— Само че няма да я превземе.
— Как може да сте толкова сигурен?
— Води твърде малко бойци, а и замъкът ще е добре отбраняван. Сър Арин ще използва огън и олио, ще подпали тараните им. Но Кинси ще изпрати на предните линии своите бойци. Той никога не излага живота си на риск.
— Откъде знаете всичко това? И за тараните, и че не разполага с достатъчни сили…
— Ами прекарах известно време в гората и шпионирах. Дароу чакаше граф Харингфорд и неговия отряд, но той бил вече на път към Кресингам. Затова Дароу не разполага с достатъчно войници и не може да превземе Сикерн. Е, стигнахме. — Кориган отвори вратата на стаята в кулата и се поклони. — Милейди…
— Почакайте — помоли го тя.
— Невъзможно, милейди. — С леко побутване той я накара да престъпи прага, заключи вратата, сложи и резето.
— О, господи, отче, моля ви! Няма да понеса това мъчение! Битката там вън, няма да зная какво става, моля ви…
Но вече чуваше стъпките на свещеника да кънтят по стълбата. После отекнаха викове, заповеди, цвиленето на умиращи коне. Стрели се забиваха в стените, изпращя таран.
Тя се разхождаше отчаяна напред-назад в своя затвор и се молеше. Тези мъчителни викове, глъчката… Най-сетне си запуши ушите с ръце и се строполи върху мечата кожа пред камината. — Моля те, боже, закриляй отец Кориган — шепнеше тя, — закриляй и…
Бръмчащият звук беше едва чут. Отначало не разбра откъде идва, после си пое дълбоко дъх и смръщи чело. Пушек…
Скочи ужасена, озърна се и откри огъня. Беше избръмчала стрела. Запалена стрела. Изстреляна случайно или с невероятна точност, тя беше проникнала през амбразурата в стаята на кулата и беше подпалила килим на стената. Тъканта беше вече в пламъци. След секунди сякаш гореше вече цялата стена, скоро източната кула щеше да се превърне в ад, а тя беше здраво заключена в нея, зад вратата със здраво резе…
14
Врагът нападна стремително. Кавалеристи атакуваха стените, последвани от пехотинци. Арин наблюдаваше спокойно ставащото, ту вдигаше ръка, ту я отпускаше. Първият залп на неговите стрелци с лъкове се изсипа върху конниците. Болезнени викове се издигнаха към крепостната стена, придружени от високо цвилене.
— Още веднъж! — заповяда той и нови стрели изсъскаха надолу.
Пехотинците се препъваха в паднали коне, но конниците напредваха — все повече и повече англичани.
— Подпалете тарана! — извика Арин, когато видя хората на Кинси да се втурват към портата, вдигнали над главите си огромен дървен щит.
Стрелците с лък веднага потопиха стрелите във врящо олио запалиха ги и се прицелиха в голямата бойна машина. Арин чу как пламтящите остриета се удариха в дървото и мъжете, които бяха тласнали тарана към портата, се разбягаха с викове.