Онова, което изживяваше сега, бе различно. Устните им се намериха алчно, разделиха се, отново се сляха.
Когато Арин проникна в нея страстно, но и много нежно, тя го пое със същата жажда. Ритъмът, на който се подчиниха, беше завладяващ — непостижимо, опияняващо изкушение.
И… о, боже…
След известно време тя вече лежеше до него, изтощена, задоволена, полузаспала. Ръцете му прегръщаха тялото й, притискаха я силно и властно.
— Не бива да ме обичаш прекалено силно — прошепна той — помисли над това.
— Въобразяваш си твърде много — предупреди го тя. После се ядоса: — Боже господи, нещастен нехранимайко, та аз съм твоя пленница! Не помниш ли?
Опрян на лакът, той я погали леко по бузата.
— Спокойно, нищо не си въобразявам. Знаеш каква е нашата история и знаеш по какъв път сме поели ние, хората извън закона. Аз никога няма да се оженя за теб. А ти не бива да плачеш, ако ме обесят, изкормят и разкъсат — и тъй нататък.
Тя го гледаше ядосана, но и притеснена. Не, няма да се ожени за нея, защото все още обича своята красива Александра, която бе загубил по толкова трагичен начин. А пък тя е годеница на Кинси, негово щедро възнаграждение от английския крал, и не заслужава доверие, въпреки че истината би трябвало да избоде очите на Арин. Тя все още е в опасност. От последните му думи изтръпна, хладен страх измести гнева. Не беше изключено той да победи Кинси. Но зад Едуард стоеше силата на цяла Англия.
Тя се надигна и сигурно не успя да скрие ужаса си или той най-сетне й повярва. Тъй или иначе, но я привлече още по-силно към себе си и прошепна до устните й:
— Знам ли, може и вечно да те обичам.
Когато усети, че тя трепери, притисна я още по-силно към себе си. Заспаха силно прегърнати, а изпълнената с толкова събития нощ вече преминаваше в ден.
15
Мрак.
Англичаните се оттеглиха в хълмистата гора, където Арин откри лагерните им огньове.
Малко встрани от войниците Кинси Дароу стоеше на ръба на пропастта, сложил крак на скалата, скръстил ръце на гърдите, все още във властта на едва поносимо вътрешно напрежение. Загледан далеч над полята, виждаше светлините на Сикерн, сенките по опряната от лунна светлина крепостна стена, труповете на своите бойци и мъжете на Арин, които ги оглеждаха.
Кира се бе появила в гората. Очакваше ли да го срещне тук? Ричард твърдеше, че се е държала странно и се е опитала да избегне годеника си.
По дяволите! После и той срещна изпълнения й с омраза поглед.
Като същински глупак се бе оставил тази слаба жена да го бутне в реката и да избяга.
Но ако се бои от него, защо е препуснала в бягството си към гората? Защото го презира и не вярва той да успее да я надвие?
Стисна гневно зъби. Още от първата им среща тя упорито го избягваше. Ако Едуард не й бе заповядал, тя никога нямаше да стане негова годеница. Подмазваше се на краля и го убеждаваше, че й трябва още известно време до сватбата. Е, няма кой знае какво значение — каза си тогава Кинси. Търпение, рано или късно тя ще му принадлежи, защото кралят не може да отлага сватбата им до безкрайност.
А сега…
Беше на една ръка разстояние от него. За малко да я сграбчи Вместо това Арин Греъм я върна в крепостта.
Там сега трептяха светлини. Кинси видя и пожара. Но той бе своевременно угасен, а хората му побързаха да отстъпят, за да се спасят от горящите стрели, отнасяйки няколко ранени, изоставяйки мъртвите и умиращите…
Кинси беше добър военачалник. Но в яда си забрави всяка предпазливост и нападна Сикерн с недостатъчна бойна сила. Колко ли хора загуби?
Прекалено много. Когато Ричард му викна, че трябва да отстъпят, ако не искат да предизвикат с безсмислените загуби гнева на краля, Кинси си възвърна благоразумието. Докато препускаше към гората, видя как пожарът избухна, а после угасна. Дали Арин Греъм си спомня сега за развалините на своя дом, за обгорения труп на съпругата си?
Кира дали е в пламналата стая в кулата, или заедно с Арин празнува победата над англичаните?
На източната кула все още се виждаше светлина. Ами ако онзи варварин празнува победата си в обятията на Кира?
Ако гневът може да печели битки, Кинси щеше да победи. Но и лютият му бяс не можеше да разбие масивната порта. Все пак защо в негово отсъствие крепостта е паднала толкова лесно? Дали защото тя го е решила?
— Кинси!
Ядосан, че го смущават, той се обърна към Ричард.