Тръгна да излиза, когато първият офицер прибави:
— На кърмата ще намериш кобилица, макар да се съмнявам, че можеш да вдигнеш наведнъж четири кофи. Най-добре вземи студена вода от бъчвата в горния край на стълбата. Ще ти помогна малко, като се погрижа бъчвата всяка вечер да бъде пълна.
Страхотно, каза си кисело Джорджина, но учтиво кимна в знак на благодарност. Какво друго й оставаше — може би предложението за помощ беше направено наистина от любезност. Въпреки това не можеше да го понася, нито него, нито чистичкия му капитан. Когато вратата се затвори зад нея, Кони бързо попита:
— Откога се къпеш всеки ден по време на плаване, Хоуки?
— Откакто небето ми изпрати този очарователен прислужник.
— Така си и помислих — изпухтя Кони. — Тя ще има да ти благодари, когато ръцете й се покрият с мехури.
— Сериозно ли смяташ, че ще я оставя да мъкне тежките кофи? Накрая ще развие мускули на места, където никак няма да ми е приятно да ги видя. Не, вече дадох възможност на Анри да ми докаже добродушието си.
— На Анри ли? — ухили се Кони. — Той и добродушие? Да не си му казал, че…
— В никакъв случай!
— А Хенри не те ли попита какво означава всичко това?
Джеймс се изсмя цинично.
— Кони, стари момко, още ли не си проумял, че непрекъснато задаваш глупави въпроси? Май наистина си забравил, че никой на борда не смее да го стори.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Когато натрупа празните съдове на таблата и избърса масата, ръцете на Джорджина трепереха, макар и не от умора. Тя не беше направила нищо друго, освен да пренесе кофите от вратата до ваната, благодарение на откачения французин, който побесня от яд, че бе разляла няколко капки вода. Името му беше Анри и въпреки сърдитите й протести той повика двама моряци, които пренесоха кофите вместо нея. Естествено тя се възпротиви само с половин уста, за да не си навлича гнева на момчетата, които бяха принудени да вършат нейната работа. За нейно учудване двамата дори не гъкнаха. Единственият коментар на Анри беше да порасне още малко, преди да се залови със сериозна мъжка работа.
Все пак остана малко мъкнене и за нея, защото помощниците й оставиха кофите пред вратата на каютата и отказаха да пристъпят прага й. Тя ги разбираше много добре. Никой не би се явил доброволно пред очите на такъв капитан, само по принуда. Така че не напрежението беше причината за треперенето й — а представата, че Джеймс Малори е застанал зад паравана и тъкмо сваля дрехите си. През целия напрегнат ден не беше изпитвала такава нервност.
За щастие имаше основание да напусне веднага каютата: трябваше да отнесе празните съдове в кухнята и да вземе койката си от помещението на екипажа на предната палуба. Вече се чуваше плясък на вода.
Макар че положи всички усилия да я прогони, пред очите й беше все една и съща картина: силното мъжко тяло, което се отпуска бавно във водата, горещата пара, обвила русата грива, блестящите водни перли по широките гърди, в които се отразява светлината на висящия над ваната фенер; мъжът се отпуска в топлата вода, затваря доволно очи, за да се наслади на прекрасното усещане за отмора… Тук фантазиите й свършваха. И при най-добро желание не можеше да си го представи отпуснат.
Очите й се разшириха от ужас, когато осъзна къде я водят мислите й. Май беше напълно откачила! Не, причината беше в напрежението на този ужасен ден, който, за съжаление, още не беше свършил. Тя тресна сърдито последните чинии на таблата, пипна я и хукна към вратата. Дълбокият глас на капитана я настигна пред вратата:
— Трябва ми халатът, Джорджи.
Халат ли? По дяволите, къде го бе пъхнала? А, да, смарагдовозелената копринена роба, която щеше да му стигне най-много до коленете, висеше в шкафа. При разопаковането на куфарите се бе учудила за какво ли се използва тази дреха. Не беше намерила нито една нощница и беше решила, че капитанът може би спи с нея.
Остави шумно таблата на масата, издърпа халата от шкафа и го прехвърли през паравана. Не успя да стигне до масата, когато гласът я върна обратно:
— Ела за малко, Джорджи.
О, Господи, не! Не, не и пак не. Не искаше да го види така. Гол. С блестяща кожа…
— Отивам да донеса койката си, сър.
— Има време.
— Не искам да ви преча.
— Това не е важно.
— Но…
— Ела тук, Джорджи! — Нетърпението в гласа му издаваше заплаха. — Само за минута.
Джорджина изгледа с копнеж вратата, която беше единствената възможност за бягство. И най-лекото почукване щеше да я спаси. Но никой не се появи. Нямаше къде да избяга. Заповедта си беше заповед.