— Няма да се повтори, капитане.
— Много се надявам да е така. Впрочем, ръката ти спокойна ли е?
— Защо?
— Защото ще трябва да ме обръснеш.
Какво? Не, това беше немислимо. Веднага щеше да й прилошее. Та това означаваше едва ли не да седне в скута му. Трябваше на всяка цена да му разкаже за странното си гадене. Тази мисъл я притисна като тежък товар. Как по-внимателно да му го съобщи? Той непременно щеше да се обиди до смърт, а последствията бяха необозрими. Той имаше достатъчно власт, за да направи живота й още по-непоносим, отколкото беше.
— Никога не съм бръснал. Непременно ще ви одера кожата.
— Не те съветвам, миличък, защото това е неотменна част от задълженията ти на камериер. Напрегни се малко. Стига ми, че тази сутрин се облякох сам.
Много й се искаше да изкрещи. Нямаше никаква възможност да му избяга. Странно, нима все още не беше забелязал колко зле се чувства в близост до него? Колко пъти й се бе наложило да тича към нощното гърне, за да повърне…
Може би причината не беше в него. Може би страдаше от морска болест. Макар че бе обиколила почти цялото Източно крайбрежие с братята си, без нито веднъж да й стане лошо, а и по време на дългото плаване до Англия също се радваше на добро здраве. Не, причината беше в него. Все пак трябваше да го накара да повярва, че страда от морска болест. Тази мисъл я успокои и лицето й грейна в усмивка.
— Утре ще стана по-рано, капитане — побърза да обещае тя.
Защо ли я зяпна така, преди да отговори съвсем кратко:
— Е, добре, отивам да обсъдя нещо с Кони. Имаш десет минути да донесеш топла вода за бръснене и да приготвиш всичко необходимо. Нямам никакво намерение да чакам, ясно ли е?
Сигурно се сърди, че е трябвало да се облече сам, каза си Джорджина, когато мъжът излезе навън по чорапи и силно тресна вратата. Дано се убоде, този проклетник! Не, по-добре не, защото непременно щеше да я накара да извади тресчицата от крака му!
Джорджина въздъхна дълбоко и с облекчение установи, че кабината най-сетне е на нейно разположение. Само да не губя време, каза си тя и хукна към нощното гърне. Трябваше да рискува, защото малкото минути, които й оставаха, нямаше да й стигнат да слезе в трюма, където бе скрила собственото си гърне. А не можеше да чака, докато го обръсне. Отсега нататък трябваше да се събужда преди него.
Джеймс се върна със същия тропот, с който бе напуснал каютата, и така блъсна вратата, че тя се удари в стената. Беше решил да я изненада, защото неочакваната й усмивка не бе убягнала от вниманието му. Усилията му се увенчаха с успех. Ако се съдеше по цвета на бузите й, тя се уплаши до смърт и побесня от гняв. Как може да съм такъв бивол, мина му в същия миг през ума. Как можа да забрави, че и жената, която играе ролята на момче, има нужда от къпане, преобличане и задоволяване на всички човешки потребности и то в кораб, пълен с мъже? Беше я настанил в своята каюта и това й даваше възможност от време на време да остава сама, но го беше направил по-скоро за свое собствено забавление, отколкото за нейно удобство. Освен това вратата не се заключваше, а и нямаше нито едно местенце, където да бъде сигурна, че няма да й попречат.
Щом не мислеше за нищо друго, освен да я прелъсти, трябваше да вземе предвид и тези подробности. Дали тя бе помислила за тези неща, преди да реши да се преоблече като мъж? Със сигурност не дойде доброволно в кабината му. Малко или повече той я бе принудил да поеме риска да бъде разкрита и да използва кратката пауза, като я бе натоварил с работа веднага след ставането. Само той беше виновен, че сега лицето й беше скрито между красивите колене, но в момента не можеше да предприеме нищо срещу разбираемото й възмущение, без да се издаде. Ако наистина беше Джордж, сега нямаше да му се наложи да се измъкне заднешком от камината, мърморейки извинения, а щеше да приеме положението като съвсем естествено.
Само че неговият Джордж не беше момче и положението не беше естествено. Тази прекрасна личност бе смъкнала панталоните си и чувствителните му сетива веднага регистрираха този факт.
За да се измъкне от неприятната ситуация, той се загледа напрегнато в тавана, после предпазливо се отправи към леглото, за да вземе ботушите си. Стига вече, каза си сърдито той. Мадам седи усмихнато на нощното гърне, а аз съм се изчервил като магаре.
— Няма да ти преча, Джордж — изръмжа рязко той. — Търся си ботушите.
— Капитане… Моля ви!
— Не се дръж толкова детински! Да не мислиш, че другите хора не използват това нещо?