— Какъв светски живот? — не се отказваше Дрю. — Ню Хейвън не е по-голям от Бриджпорт.
— Ако там не се стигнеше до нищо, щях да я заведа в Ню Йорк.
— Ти?
Мрачният поглед на Уорън стана още по-заплашителен.
— Да не мислиш, че не мога да изведа една дама?
— Дама да, но не и сестра си. Кой мъж ще се осмели да я доближи, ако я придружава навъсен мърморко като теб?
Това беше твърде много за Уорън.
— Не съм мърморко! — изкрещя той и скочи от дивана.
— Крайно време е да престанете да се дразните взаимно — прекъсна ги Томас, без да повишава глас. — Тогава ще проумеете, че говорим не за това, за което трябва. Вече не е важно какви благородни намерения сте имали, факт е, че Джорджина тъгува. Ти попита ли я защо плаче, Дрю?
— Защо ли? — извика Дрю. — От любовна мъка, разбира се.
— Тя ли ти каза?
— Нямаше нужда. Първото, което ми разказа в Ямайка, беше, че Малкълм се е оженил за друга. И веднага се обля в сълзи.
— Не вярвам да е толкова съкрушена — взе думата Клинтън. — Ако питаш мен, вчера се отърва твърде леко и сега е навирила нос. Идеята за проклетия прием й хареса и днес отрано е заета с подготовката.
— Обаче тази сутрин изобщо не слезе. Сигурен съм, че се е скрила в стаята си, за да не виждат подутите й очи.
Томас смръщи чело и взе работата в свои ръце.
— Време е някой да поговори сериозно е нея. Какво ще кажеш, Клинтън?
— По дяволите, аз не разбирам нищо от тези работи.
— Уорън? — Но още преди Уорън да успее да отговори, Томас ухили: — Не, по-добре не.
— Аз ще го направя — предложи неохотно Дрю.
— Ти с глупавите ти предположения. Тя ще започне да плаче и пак ще повярваш на всяка нейна дума — изръмжа Уорън.
За да избегне надигащата се буря, Томас стана и тръгна към вратата.
— Бойд все още си почива от снощната обиколка по кръчмите, нали? Значи оставам само аз.
— Желая ти късмет — извика подире му Дрю. — Да не си забравил, че ти е сърдита?
Томас спря и се обърна към брат си.
— Това учудва ли те?
— Няма нищо за чудене. Тя не искаше да ходи в Англия. Ти трябваше да заминеш вместо нея.
— Точно така — отговори Томас. — Там е цялата работа. За нея не беше важно да види лично онзи Камерън. Просто искаше да си изясни нещата.
— Глупости — промърмори Дрю, когато вратата се затвори зад Томас. — Какво значение има това?
— Цяло чудо е, че глупак като теб не е още девствен — не се удържа Уорън. — Нямаш и понятие от жените.
— Аз ли? — процеди през стиснати зъби Дрю. — Моите жени поне ме изпращат с усмивка. Цяло чудо е, че твоите не се превръщат в ледени висулки, когато лягат в леглото с теб.
Спорът вече не можеше да се уреди с думи и всичко, което направи Клинтън, беше да изкрещи с пълен глас:
— И внимавайте за проклетите мебели!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
— Томас! — извика Джорджина, след като отметна крайчето на кърпата, метната върху лицето й, и откри, че към леглото й се е запътил брат й, а не камериерката. — Откога влизаш в стаята ми, без да почукаш?
— Преча ли? Какво ти е на очите?
Джорджина свали мократа кърпа и я захвърли на масичката до леглото.
— Нищо ми няма — промърмори неясно тя и се надигна.
— Какво става с теб? Защо си още в леглото? Не знаеш ли колко е часът?
В погледа й проблеснаха искри.
— Вече съм станала. Това на нощница ли ти прилича? — изсъска обидено тя и посочи светложълтия си халат.
— Да не си уморена след дългото плаване?
Джорджина понечи да отговори, но бързо затвори уста.
— Какво искаш от мен?
— Да разбера кога ще ми окажеш честта отново да разговаряш с мен.
Томас се усмихна и приседна в долния край на леглото. Облегна се на дървената табла и втренчи очи в сестра си. Усмивката му не можа да я измами. Джорджина знаеше, че брат й е дошъл за друго. Познаваше го и знаеше, че когато не заговаря направо, въпросът е неудобен или неприятен. А в момента не й беше до това.
Що се отнася до отношенията помежду им, тя бе стигнала до извода, че непременно трябва да му прости и да се помири с него, и то преди състоянието й да стане известно. Не искаше брат й да се чувства отговорен за стореното от нея и виновен. Той нямаше никаква вина. Само тя можеше да попречи на Джеймс Малори да я прелъсти — ако беше поискала. Но тя го желаеше, както потвърждаваше съвестта й.
Най-добре веднага да пристъпи към помирение:
— Много съжалявам, Томас. Не бива да мислиш, че ти се сърдя. Няма за какво, наистина.
— Аз не съм единственият, който мисли така. Дрю ми каза…