— Кой е този? — Гласът на госпожа Уигинс изтръгна Джорджина от сладките мечти. — Да не е някой от моряците на братята ти?
Вероятно. Сигурно. Братята й често наемаха моряци по пътя и новите лица винаги предизвикваха любопитство в Бриджпорт. Джорджина не смееше да се обърне.
— Той изобщо не прилича на моряк — установи смаяно госпожа Уигинс.
— Наистина не прилича — обади се изненадващо Бойд, който през цялото време стоеше до тях, напълно забравен от Джорджина. — Изглежда ми познат. Сигурно съм го виждал някога, само че не помня къде и кога.
Ето че надеждата се изпари, каза си разочаровано Джорджина. Пулсът й се успокои и тя отново задиша свободно. Най-после се обърна към вратата, любопитна да разбере що за дявол се е появил… и земята под краката й се люшна.
Това беше той, само на три метра от нея, едър, рус, елегантен. И безсрамно красив. Ала зелените очи, които я пронизаха и я накараха да затаи дъх, бяха студени като лед. Най-страшните очи, които беше виждала. Нейният любовник, нейният англичанин и — сякаш две ръце се сключиха около врата й, заплашвайки да я удушат — нейната гибел.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
— Какво става с теб, Джорджи? — попита уплашено Бойд. — Не ти ли е добре? Защо така побледня?
Джорджина не беше в състояние да отговори. Усети тежката ръка на брат си върху рамото си, но не го видя. Не можеше да откъсне очите си от Джеймс, нито да повярва, че той стои пред нея в действителност, а не е само плод на въображението й.
Отрязал е косите си, беше първата мисъл, която проникна в съзнанието й. Докато плаваха към Ямайка, косата му беше сплетена на плитка и вързана на тила и с блещукащата златна обица приличаше на истински пират. Днес обаче нямаше вид на морски разбойник. Сламенорусата грива беше както винаги разбъркана, сякаш току-що се бе отървал от някоя силна буря, но в последно време това беше на мода сред изисканите господа, които обаче прекарваха часове пред огледалото, за да го постигнат. Кичурите падаха над ушите му и не й беше възможно да разбере дали още носи общата си.
Беше толкова елегантен, че можеше да вземе участие дори в кралски бал. Костюмът му беше от кадифе и коприна. Досега Джорджина мислеше, че изглежда неустоим само в турскосиньо, но днес разбра, че се е лъгала. Тъмночервеното одеяние беше зашеметяващо, а кадифето направо блестеше. Копринените чорапи бяха снежнобели, също като модерната вратовръзка, на която беше закрепен голям диамант. Дори само той беше достатъчен да привлече погледите на присъстващите, макар че като цяло Джеймс представляваше внушителна гледка.
Джорджина пое дълбоко в себе си всяка подробност, но Джеймс я изгледа толкова унищожително, че й се дощя да избяга. През седмиците, прекарани в морето, беше виждала Джеймс Малори във всевъзможни лоши настроения, но никога дотолкова разгневен, че да загуби самообладание — ако изобщо имаше такова. Ала онова, което сега прочете в очите му, накара кръвта във вените й да замръзне. Мъжът срещу нея изглеждаше безкрайно разярен и тя дори не смееше да си представи какво ще се случи ей сега. Предстоеше й да го узнае.
— Ти също ли го познаваш?
„Също“? О, разбира се, преди малко Бойд каза, че новодошлият му се струва познат. Не, той сигурно се лъжеше. Преди да успее да му отговори, затруднена от заседналата в гърлото й буца, Джеймс се запъти към тях с небрежната си походка.
— Джордж в рокля? Колко необикновено! — Сухият му глас си проправи път през салона. — Стои ти добре, извънредно добре. Ала те предпочитам в панталони, те ме карат да си представям възхитителни…
— Кой сте вие? — прекъсна го остро Бойд и направи няколко решителни крачки към него, отрязвайки му пътя към сестра си.
В продължение на един кратък миг изглеждаше, че Джеймс просто ще го отблъсне настрани, и Джорджина изобщо не се усъмни, че това ще му се удаде без усилия. Двамата с Бойд бяха горе-долу еднакви на ръст, ала Бойд беше по-скоро мършав и жилав като братята си, докато Джеймс имаше фигура на боксьор, широкоплещест, едър и невероятно мускулест. Бойд не беше мъж, който можеше да бъде подминат, но въпреки двайсет и шестте си години изглеждаше като ученик в сравнение с Джеймс.
— По дяволите, да не си решил да се месиш, пале такова?
— Питам кой сте вие — повтори Бойд и макар че по лицето му изби червенина, причинена от невероятното нахалство на непознатия, прибави подигравателно: — С изключение на това, че сте англичанин.
Веселието се изпари от лицето на запитания.