Джорджина не посмя да попита каква е причината за недоволството му. Не успя да изтръгне от устата му нито една смислена дума освен няколко нищо незначещи забележки. Не искаше да направи напрежението още по-непоносимо, като прибави към неговото и своето мрачно настроение. А тя очакваше, че Джеймс ще се радва да се върне у дома. Тук беше семейството му, преди всичко синът му… Господи, как можа да забрави! Синът му беше вече на седемнадесет, тоест само с пет години по-млад от нея. Дали Джеймс не се тревожеше как ще му обясни, че се връща със съпруга? Дали изобщо щеше да си направи труда да му го каже? У дома си ли я отвеждаше или някъде другаде?
Божичко, беше направо смешно да мълчи така. Само една дума беше достатъчна да я успокои… Но откъде можеше да знае…
— Джеймс?
— Пристигнахме. — Едва бе успял да го каже, когато каретата спря. Джеймс скочи, преди Джорджина да се наведе през прозорчето.
— Къде сме?
Мъжът й протегна ръка, за да слезе.
— Това е градската къща на брат ми.
— Кой брат?
— Антъни. Нали го помниш? Веднъж го нарече черен като греха.
Джорджина вдигна сърдито вежди и даде воля на насъбралия се гняв:
— Наистина ли смяташ да ме настаниш тук? Нямаш кураж да ме отведеш в своя дом и ме принуждаваш да живея в къщата на някакъв развратник! Какво не можеш да обясниш на сина си — че съм американка или че съм твоя съпруга?
— Мразя тази дума. Наричай се както искаш, но бих желал да я зачеркнеш от речника си.
Невъзмутимостта, с която говореше, беше влудяваща.
— Щом така искаш. По-добре да казвам курва, нали?
— Ако ти харесва.
— Мръсник!
— Мила моя, съветвам те възможно най-бързо да се откажеш от навика си да ругаеш. Освен това за кой ли път изваждаш на показ личните ни проблеми.
Джеймс говореше за Добсън, портиера на Антъни, който беше изтичал да отвори вратата и вече стоеше до каретата. Джорджина се изчерви до корените на косите си. Ала непроницаемото изражение по лицето на възрастния мъж създаваше впечатление, че не е чул нищо.
— Добре дошли у дома, лорд Малори — поздрави портиерът и отвори широко вратата.
Джеймс буквално трябваше да избута Джорджина в къщата. Макар и в мъжко облекло, което нямаше как да бъде избягнато, днес тя искаше да направи особено добро впечатление на семейството му. А той я бе довел в къщата на брат си! След всичко, което бе чула за Антъни, а и сама бе видяла, тя беше убедена, че ще си има работа със същия проклет негодник като Джеймс. Тогава какво значение имаха добрите маниери? Защо да се старае да направи добро впечатление на Антъни? Все пак служителите обичаха да клюкарстват, а портиерът непременно познаваше прислугата на останалите членове на семейството. Да вървят по дяволите! Много й се искаше да изрита Джеймс отзад, защото отново я бе накарал да загуби самообладание.
Самият Джеймс умираше от желание да си удари шамар, че отново се е поддал на стария си навик и е направил нещата за Джорджина още по-трудни, отколкото и без това бяха. Но и нея си я биваше. Беше крайно време да проумее, че понякога той казва неща, които не мисли. Освен това й беше ужасно сърдит.
Беше имала предостатъчно време да му покаже по някакъв начин какво изпитва към него, но от устните й не бе излязла нито дума. Никога през целия си живот не се беше чувствал така несигурен. Единственото сигурно нещо беше, че тя го желае също толкова силно, колкото и той нея. От друга страна, беше имал достатъчно жени, за да знае, че това още не означава наличие на по-дълбоки чувства.
Истината беше, че тя не искаше да се омъжи за него. Беше го заявила ясно на братята си — и на него. Носеше неговото дете под сърцето си и въпреки това не го искаше за съпруг. Трябваше да я принудят да го стори, а след това се държеше така, сякаш само чакаше удобен случай да офейка. Тук, в Лондон, имаше много удобни случаи, и това го гневеше най-много. Но нямаше да й го каже, в никакъв случай. Всъщност би трябвало да й се извини… Не, да върви по дяволите!
— Вероятно брат ми не е в къщи по това време на деня? — попита той, обърнат към Добсън.
— Сър Антъни е в Кнайтънс хол, за обичайната си боксова тренировка.
— За момента това ме устройва. А лейди Рослин?
— Тя е на гости у графиня Шерфийлд.
— Графиня? А, да, преди известно време Амхърст се ожени за приятелката й. — Очите му останаха приковани в Джорджина, когато прибави: — Бедничкият… — Яростта, пламнала в погледа й, му достави сатанинско удоволствие. — Синът ми на училище ли е, Добсън?