— Тази седмица е наказан да остане у дома, милостиви господине, но сър Антъни вече се оплака на директора, а милорд маркизът също обеща да се погрижи за случая.
— Сигурен съм че си е заслужил наказанието, все едно каква беля е сторил. Този млад негодник! Оставих го само за няколко месеца…
— Татко!
Джорджина видя как младежът полетя по стълбата и се хвърли в ръцете на проклетника, който й беше съпруг и очевидно негов баща, макар че това не личеше от пръв поглед. Момчето нямаше вид на седемнадесетгодишно, изглеждаше по-скоро като неин връстник. Дали защото беше толкова едър? Беше почти еднакъв на ръст с Джеймс, но нямаше неговите широки рамене. Беше много по-строен, макар че плещите му щяха още да се разширят. Двамата се прегърнаха сърдечно и избухнаха в смях. Джорджина с учудване установи, че момъкът изобщо не прилича на Джеймс, само дето беше не по-малко красив от него.
— Какво става? — провикна се Джереми. — Защо се върна толкова рано? Да не си решил да задържиш плантацията?
— Не — отговори Джеймс, — наех човек, който да уреди продажбата.
— И забърза към дома с вдигнати платна! Липсвах ти, нали?
— Изтрий усмивката от лицето си, хлапако. Изрично те предупредих да не правиш глупости.
Момъкът хвърли обвинителен поглед към Добсън, който го беше издал, и се усмихна на баща си без следа от разкаяние.
— Какво да правя? Тя беше страхотна.
— Какво си направил?
— Само се позабавлявахме, това е всичко. А те не можеха да разберат какво търси малката в моята стая. Затова им заявих, че тя ме е преследвала и не желае доброволно да напусне стаята ми.
— И те повярваха в тази приказка?
— Не и директорът на училището — ухили се хлапашки Джереми. — Само вуйчо Тони.
Джеймс избухна в луд смях.
— Тони просто не те познава достатъчно добре. — Като забеляза недоволството на Джорджина, усмивката му се изпари. — От днес нататък се занимавай с жени извън училището, безделнико, ако, разбира се, не те изключат. Моли се това да не стане, защото така ще те наложа, че да не можеш да си седнеш на задника.
Усмивката не изчезна нито за миг от лицето на Джереми. Очевидно беше слушал стотици пъти тези заплахи и не ги вземаше на сериозно. Той проследи погледа на Джеймс и едва сега забеляза присъствието на Джорджина. Увита плътно в наметката на Джеймс, с нахлупена над ушите вълнена шапка, тя не беше интересна гледка и момчето изобщо не й обърна внимание.
Джорджина все още кипеше от гняв след горещия спор пред вратата, а онова, което чу, не допринесе за подобряване на настроението й. Мъжът й май се забавляваше, че синът му върви по неговия път… Още един безсрамен донжуан заплашваше женския свят.
Всичко това, и най-вече ядът за мизерния й външен вид, доведе до рязката забележка:
— Той не ти прилича ни най-малко, Джеймс. По-скоро ми напомня за брат ти. — Тя спря за миг и вдигна подигравателно едната си вежда. — Сигурен ли си, че е твой син?
— Знам, че искаш да си отмъстиш, скъпа, но не намесвай този млад негодник.
Каза го по начин, целящ да я накара да се засрами от детинското си държание. Джорджина сведе очи и се изчерви. Но вместо да я сплаши, укорът му отново възпламени гнева й. За съжаление това убягна от вниманието му.
— Джереми — продължи безгрижно Джеймс, — това е Джордж…
— Съпругата му — допълни ехидно Джорджина и в гласа й прозвуча истинско задоволство, защото Джеймс непременно щеше да си спести важното обяснение. После с невинна физиономия прибави: — О, забравих, че трябваше да зачеркна тази дума от речника си. Тоест, аз съм неговата…
— Джордж!
Джорджина го дари с учуден поглед, сякаш не бе чула рева му. Бе постигнала целта си: интересът на момчето се събуди. Той направи крачка към нея, ала въпросът бе отправен към баща му:
— Съпруга? Нима тя е жена?
— О, да, може и така да се каже — промърмори ядно Джеймс.
Джереми сграбчи шапката на Джорджина и с един замах я смъкна от главата й.
— Майчице! — гласеше одобрителният му коментар, когато дългите къдрици се разпиляха по гърба й. — Ще ми позволиш ли да целуна булката?
— Не смей, хлапако! — изрева Джеймс.
Единственото, което интересуваше Джорджина, беше:
— Защо не се изненада?
— Защото не вярва нито дума — отговори сухо Джеймс.
Младата жена беше подготвена за всичко, само не за това. Момчето мислеше, че се шегуват с него, и за момент тя си пожела да беше наистина така.
— Е, нищо — установи обидено Джорджина. — Все ми е едно какво мисли семейството ти, Джеймс Малори, но докато не повярват, че съм твоя жена, ще спя отделно. — Тя се обърна рязко и нареди на портиера: — Ако обичате, покажете ми някоя стая, която е възможно най-далече от неговата.