Е, с изключение на този момент. Точно сега не желаеше нищо повече от това да одере арогантната му кожа, докато се взираше в нея със зеленикаво-кафявите си очи, в които танцуваше смях.
Маги въздъхна и опита отново:
- Много добре, съжалявам за казаното. Мъжете са добри за някои неща. Сега, моля ви, помогнете ми.
Брейдън погледна скептично към Син:
- Не усещам искреност в извинението й. Ти какво ще кажеш?
Маги изсумтя и неспокойно се завъртя.
- Моля - каза тя, подчертавайки думата. Притискайки устни в безжалостна линия,
Брейдън поклати глава.
- Все още липсва искреност.
Тя замръзна и се втренчи в него.
Той преглътна смеха си, докато Маги преосмисляше гнева си. Ако кехлибареният й поглед можеше да убива, той със сигурност щеше да бъде пронизан от злобата, която насочи към него, когато го погледна.
- Брейдън МакАлистър, кълна се, че ако не ме измъкнеш оттук, ще те преследвам цяла вечност.
- Е, това вече е плашещо - каза Син. Или щеше да бъде повече от забавно. Погледът на Брейдън се върна към дупето
й. Наистина, много забавно.
Задушаващ се от мисълта, Брейдън използва крака си, за да махне вързопа си от пътя и се наведе в опит да премести купчината листа от гърба й.
Не се получи.
Брейдън се намръщи, когато огледа по-внимателно клоните.
- Това е някакъв вид капан - каза той, отбелязвайки начина, по който клонът бе пригоден, за да падне зад Маги.
- Вероятно е направен от деца, за да улавя други деца. Може да се каже, че не искат да наранят някого, а по-скоро да го приковат за известно време - каза Син и се зае да го изучава. - Подобен на тези, които използваха Киърън и Локлан.
Брейдън се засмя на спомена.
- Докато се възхищавате на творението, някой от вас ще намери ли начин да ме освободи?
- Работя по въпроса - отвърна Брейдън. Той се премести, застана зад нея, за да
дръпне най-големия клон в обратната посока на тази, която вече беше опитал.
Внезапно той се сети какво трябва да направи, за да я освободи. И дълбоко в себе си знаеше, че на нея няма да й хареса. На него от друга страна...
Брейдън облиза устни в очакване.
- Маги, любов моя, ще трябва да се приближа наистина много близо до теб, за да те освободя.
- Не ме интересува какво трябва да направиш - отвърна рязко тя, - моля те, просто го направи и ме освободи.
Брейдън сведе поглед надолу към бедрата й, докато желанието му за нея нарасна още повече, както и друга част от него, която се втвърди и напрегна, умолявайки за мекотата й.
Е, ако това беше начинът, по който тя искаше...
Брейдън застана плътно зад нея, след което се наведе напред към гърба й, за да издърпа клона. Когато го направи, болезнено възбудените му слабини се допряха до дупето й.
Маги ахна и бедрата й потрепериха, когато усети възбудената му мъжественост.
Движението й го накара да простене дълбоко.
- Това е безценна гледка - каза Син зад тях. - Трябва ли да ви оставя насаме?
- Млъкни, Син - извикаха двамата едновременно.
Мъчителната болка, причинена от копнежа му по нея, затрудни дишането на Брейдън. Никога не бе желал нещо толкова силно, както желаеше да я обладае още тук и сега.
Принуждавайки се да се раздвижи, той издърпа клона далеч от гърба й. Мълниеносно бързо Маги се изтъркаля от мястото си между него и купчината с листа. Лицето й бе добило съшия цвят като косата й, докато гледаше навсякъде другаде, но не и в него.
- Благодаря ти - каза тя.
- Удоволствието е мое - отвърна Брейдън, преди да помисли.
Тя срещна погледа му, очите й блестяха с ярост, тлееща в кехлибарените дълбини.
- Единствено ти би се възползвал от жена в подобно положение.
Ето, отново беше себе си и ако Брейдън бе демонът, за който го мислеше, щеше да направи много повече с нея, отколкото просто да я освободи.
- Не съм се възползвал от теб. Просто се опитвах да те освободя възможно най-бързо.
- Оу, сигурна съм в това - Маги дръпна карирания плейд върху коленете си, докато му отговаряше, а сарказмът й направи на посмешище спокойния тон на Брейдън.
- Е, докато вие двамата си разменяте обиди, аз ще потърся място за спане - намеси се Син и бързо изчезна сред дърветата.
Маги изгледа кръвнишки Брейдън, а той от своя страна потисна усмивката си, знаейки, че това ще увеличи още повече гнева й.
Въздухът между тях се изпълни с неловко напрежение, което не се харесваше на Брейдън.
Още помнеше лекотата, с която бяха изградили приятелството помежду си и не му допадаше внезапната промяна в поведението й.
- Нарани ли се? - попита я той.
Гневът й леко намаля, докато поклащаше глава.
- Не съм сигурна как паднах. Обикновено съм много стабилна.