- Е, дори най-добрите от нас от време на време попадат в грешния капан.
Тя погледна надолу сякаш думите му извикаха нещо в паметта й и след това най-неочаквано се усмихна.
Брейдън се наслади на промяната в нея. Очите й заблестяха топло и цялото й лице засия. Момичето бе красиво, когато се усмихваше.
- Какво? - попита Брейдън, чудейки се какво бе довело до тази внезапна промяна.
- Просто си спомних за един друг капан.
- Когато те подгоних към пещерата? - попита Брейдън.
Тя се намръщи за миг, припомняйки си случката, след което се изсмя кратко.
- Не, мислех си за капана, който спомена преди малко, когато *epa, Мери и останалите те причакаха по пътя към дома ми.
Брейдън изпита неудобство от спомена.
- Знаеш ли, че все още имам белези?
До ден днешен имаше петно на темето, от, където едно от момичета бе отскубнало кичури от косата му.
- Когато те срещнах онзи ден, помислих, че си с тях.
- Знам - отвърна тя, усмихвайки се. - Никога няма да забравя ужасеното ти изражение, когато ме събори. Това е единственият път, когато съм те виждала уплашен.
- И аз бях. Нямах идея как да се измъкна, без да нараня някоя от тях.
Тогава Брейдън си припомни как бе избягал от полуделите от похот момичета. Погледна към Маги и й се усмихна.
- Никога няма да забравя как ме бутна в кухината на онзи дъб, а след това ги изпрати в обратната посока.
- Треперех - призна тя, - от ужас, че ще разберат, че съм ги излъгала и ще хукнат след мен, за да си отмъстят.
Той не си спомняше такова нещо. Едва на тринайсет, тя се бе появила от нищото, за да го спаси. Не си спомняше да е изглеждала уплашена.
- На мен ми изглеждаше спокойна и уравновесена.
Брейдън се взря в нея с възхищение, когато спомените нахлуха в съзнанието му. Спомени, как Маги го издърпва от дървото, след това двамата буквално бяха пълзели през храстите, за да достигнат до дома й, без да бъдат забелязани от момичетата.
После Маги превърза раните и охлузванията, които му бяха нанесли. Дори си тананикаше нежна мелодия, докато втриваше мехлем в кожата му. Докосването й бе толкова леко и успокояващо, а гласът й приятен.
Брейдън не можеше да си спомни дали й беше благодарил. Но точно сега, докато слънчевата светлина огряваше лицето й и огънят гореше в очите й, той не искаше нищо повече, освен да я целува до края на вечността.
Импулсивно Брейдън протегна ръка, прокара пръст по луничките й и обхвана бузата й.
- Винаги съм се питал, защо ме спаси тогава?
Маги не се отдръпна, вместо това го погледна със странно чувство в очите си.
- Просто връщах услугата.
- Каква услуга? Тя сви вежди:
- Не помниш ли?
- Мисля, че не.
Маги се намръщи още повече
- Наистина ли не помниш как спаси живота
ми?
Докато си играеше с нежната й, деликатна кожа, Брейдън търсеше в паметта си, но не можеше да си спомни някога да е спасявал живота й, с изключение на веднъж от братята й, никой, от които не би я наранил наистина.
- Не.
- Бях на седем, когато ме спаси.
- Аз съм бил на десет.
- Да. Баща ми, дойде в замъка, за да достави вълна. Двамата с Иън трябваше да останем в каруцата, но аз се промъкнах до играчката му — дървен кон и когато разбра какво съм направила, той хукна след мен.
Брейдън се усмихна, когато най-накрая си спомни случката. Двамата бяха доста близо
един до друг.
- Тичаше през голямата зала, крещейки за помощ.
- Да, мислех си, че със сигурност ще ме убие.
- Ти ме събори и паднахме право върху любимата бродирана драперия на майка ми.
И двамата се свиха при тази част от спомена.
- Не беше твърде ядосана, нали? - попита Маги и прехапа устни.
Гневът на майка му беше неизмерим, доста го напердаши заради случилото се. Дори до днес му напомняше затова, когато бе недоволна от него. Брейдън се почувства странно, когато улови загрижеността и вината в погледа на Маги.
- Не, не беше твърде ядосана - отвърна накрая той.
По лицето й се разля успокоение.
- Все още съжалявам, че те ритнах, докато се опитвах да стана. Но знаеш ли какво най-вече си спомням?
Този път Брейдън не можа да устои и я подразни.
- Коляното, което заби в слабините ми, когато седна?
Маги се изчерви и наведе глава. Брейдън прокара ръка през косата й, галейки лъскавите кичури.
- Не - отвърна тя, - случи се, след като баща ми ни се скара и ни върна в каруцата. Чувствах се толкова ужасно, когато изведнъж ти се появи с изрисувания кон.
- Конър - добави Брейдън, спомняйки си за
играчките, които чичо му бе направил за него. Обичаше тези коне, тъмнокафявия жребец, който й бе дал, беше любимият му. До ден днешен не знаеше какво го бе прехванало, че да й го даде. Все още помнеше щастието, което се изписа върху окъпаното й в сълзи лице, когато бе притиснала малкия кон към гърдите си.