— Ама че шантава история! — каза Фрьолих.
— Хайде да вървим да ядем — настоя за кой ли път Ричър.
— За мен обаче постно — обади се Нили.
Те отидоха с колата до Дюпон Съркъл и вечеряха в един арменски ресторант. Ричър си поръча агнешко, докато Нили и Фрьолих се задоволиха с някакви вегетариански специалитети с леблебия. За десерт ядоха баклава и изпиха по три чашки силно, гъсто като кал кафе. През цялото време разговаряха, без да си кажат нещо особено. Старателно избягваха темите за Армстронг, за Нендик и жена му, за онези неизвестни хора, способни да наплашат някого до смърт и да убият хладнокръвно двама невинни граждани само защото носят определени имена. Фрьолих не искаше да говори за Джо пред Ричър; Нили не искаше да говори за Ричър пред Фрьолих. Затова разговорът им — както разговорите на всички останали маси в ресторанта, а може би и в целия град — се въртеше все около политиката. Но да се говори за политика в края на ноември означаваше да се спомене и новата администрация, което вече навеждаше разговора към Армстронг, затова те отново отклониха темата и заговориха, всеки за своите възгледи и убеждения. Не след дълго Фрьолих заразпитва Нили за личния й живот и кариера.
Ричър се изключи от разговора и престана да слуша. Той знаеше, че Нили не отговаря на въпроси за себе си. По принцип. Познаваше я от много години, а сам не знаеше абсолютно нищо за миналото и произхода й. Можеше само да предполага, че на младини е преживяла някаква лична травма. Това често се случваше сред военните. Някои постъпват в армията, защото им трябва гарантирана работа или за да научат занаят; други — понеже обичат да стрелят и да взривяват. Има и такива — като самия Ричър, — които стават военни, защото им е в кръвта. Но повечето избират тази професия, търсейки близост, другарство и доверие. Те се опитват да открият във войската братята, сестрите и родителите, които са им липсвали в цивилния живот.
Така че Нили пропусна детството и юношеството си и започна разказа направо от военната си кариера.
Ричър се оглеждаше разсеяно наоколо. Ресторантът беше пълен с двойки и семейства с деца. Той си каза, че всички тези хора утре ще готвят цял ден за празничната трапеза, ето защо тази вечер са предпочели ресторантската храна.
Едно-две лица му се сториха смътно познати. Може би бяха политици или журналисти. Заслуша се отново в разговора, когато Нили заразправя за кариерата си в Чикаго. Фирмата, за която работела, явно била доста внушителна. Съдружници й били все бивши военни и служители от федералните правоохранителни служби. Бизнесът им се бил разраснал и предлагали всякакви услуги — от защита на компютърни системи срещу хакери до лична охрана на висши мениджъри при пътувания в чужбина. Нили изглеждаше доволна от кариерата и живота си.
Тъкмо щяха да си поръчат четвърто кафе, когато телефонът на Фрьолих иззвъня. Минаваше девет. В ресторанта беше станало доста шумно и отначало не чуха звъна. Ала настойчивото метално писукане от чантичката й не преставаше. Накрая Фрьолих го чу, измъкна малкия телефон и го долепи до ухото си. Ричър наблюдаваше лицето й. По него се изписа недоумение, последвано от известна тревога.
— Ясно — отвърна накрая тя и затвори. Погледна към Ричър и каза: — Стайвесънт те вика в кабинета си. Незабавно.
— Мен ли? — попита Ричър. — Защо?
— Не ми обясни.
Стайвесънт ги очакваше непосредствено до входната врата. Дежурният офицер се суетеше на поста си от другата страна. Всичко изглеждаше напълно нормално, ако не се броеше телефонът срещу Стайвесънт. Апаратът беше изваден навън от обичайното си място зад гишето и кабелът му се влачеше по пода. Стайвесънт го гледаше, сякаш се опитваше да го премести с поглед.
— Имахме едно телефонно обаждане — каза той.
— От кого? — попита Фрьолих.
— Не благоволи да се представи. Нито си каза номера. Системата за идентифициране на повикването беше блокирана. Мъжки глас, без някакъв особен акцент. Обадил се до централата и поискал да говори с големия. Нещо в тона му подсказало на дежурния, че работата е сериозна, и го свързал с мен. Явно си е помислил, че под големия има предвид началника, големия шеф един вид. Но се оказа, че не търси мен. Търсеше оня, големия, дето от няколко дни се навъртал покрай нас.
— Мен?! — попита изумен Ричър.
— Ти си единственият едър мъж, който е тук отскоро.
— Че за какво му е да говори с мен?
— Сега ще разберем. Той ще позвъни отново в девет и трийсет.
Ричър погледна часовника си. Беше девет и двайсет и две.
— Те са — каза Фрьолих. — Видели са те в църквата.