— Не можеш да си сигурен, че са с кола.
— Прав си — отвърна Ричър. — Не съм абсолютно сигурен. Има възможност да са ядосани от днешния неуспех. Да са направо бесни. А от интернет сайта на Армстронг бездруго са научили за утрешния благотворителен обяд. Още един, последен засега шанс, после дълго време нищо. При това положение не е изключено да са захвърлили оръжията си някъде там и да са взели самолета. Ако е така, сега са на летище О’Хеър в Чикаго и чакат връзка за Вашингтон. Може би си струваше да вдигнем под тревога тамошната полиция, за да видят кой по това време ще използва обществен телефон от летището. За съжаление обаче разполагахме само с осем минути. Ако ти се беше сетил за това по-рано, може би щеше да стане. Имал си половин час! Бил си предупреден, по дяволите! Можел си да организираш нещо. В такъв случай аз щях да им спукам тъпанчетата от приказки, докато полицаите се разшетат и ги спипат на някой телефон. Ама ти не се сети. Не организира нищо. Досега нищо не си организирал. Така че хич не ми говори сега на мен за саботаж. Да не си ми казал повече, че аз съм те провалил!
Стайвесънт гледаше пред себе си, навел глава, и мълчеше.
— Сега го попитай защо му трябваше бюлетин за времето — подсказа Нили.
Стайвесънт не каза нищо.
— За какво ти трябваше бюлетин за времето? — запита вместо него Фрьолих.
— Защото, ако времето в Чикаго се беше случило лошо, самолетите щяха да излитат с голямо закъснение, а тъкмо преди Деня на благодарността това значи, че летището ще е задръстено от чакащи пътници. При това положение аз щях по някакъв начин да ги провокирам да се обадят повторно, през което време можехме да вдигнем местната полиция. Ала времето се оказа прекрасно. Затова полетът им не е имало как да се забави.
Стайвесънт продължаваше да мълчи.
— Какъв му беше акцентът? — попита тихо Фрьолих. — За тези дванайсет думи все си доловил нещо.
— Вие нали го записахте? — каза Ричър. — На мен лично не ми направи впечатление с нищо особено. Не беше чужденец. Не беше от Южните щати. Нито от Източното крайбрежие. Може би от някакво забутано място, дето дори и акцент нямат като хората.
Известно време в стаята цареше тишина.
— Извинявам се — каза накрая Стайвесънт. — Виждам, че най-вероятно си постъпил правилно.
Ричър поклати глава и шумно въздъхна.
— Не го преживявай — каза той. — Ние тук се хващаме за сламки. Шансът да ги засечем откъде се обаждат беше едно на милион. Така прецених. Вътрешното ми чувство сочеше нататък. Ако те толкова са се озадачили кой съм, искам да си останат озадачени. Да си правят догадки. Освен това исках да ги раздразня. Да ми се ядосат лично и да се вторачат в мен, та временно да забравят за Армстронг.
— Да не би да искаш тия типове да те издебнат зад някой ъгъл?
— По-добре мен, отколкото Армстронг.
— Ти да не си се побъркал нещо? Армстронг си има тайните служби да го пазят денонощно. А теб кой те пази?
Ричър се усмихна.
— Мен не ме е страх от тия мухльовци.
Фрьолих се размърда на стола си.
— Значи ти наистина се състезаваш с тях кой ще пикае по-нависоко — каза тя. — Божичко, същият си като Джо, знаеш ли?
— Само дето аз съм още жив, а той не.
На вратата се почука. Беше дежурният.
— Специален агент Банън пристигна за вечерното съвещание — каза той.
Стайвесънт покани Банън в кабинета си и накратко му разказа за телефонните обаждания. Беше десет и десет, когато двамата се върнаха в заседателната зала. Както първия път, Банън приличаше повече на цивилен детектив от градската полиция, отколкото на федерален агент. Сако рибена кост, сиви вълнени панталони, тежки обувки, червендалесто лице. Под мишница стискаше тънка папка, а на лицето му бе изписано сериозно и делово изражение.
— Нендик още не е дошъл в съзнание — каза той.
Никой не отговори.
— Положението му нито се подобрява, нито се влошава продължи Банън. — В болницата започват да се тревожат за него.
Той се отпусна тежко на стола срещу Нили. Отвори папката си и извади тънка пачка цветни снимки. Раздаде на всички по две — една по една, като карти за покер.
— Брус Армстронг и Брайън Армстронг — каза той. — Съответно от Минесота и Колорадо. И двамата покойници.
Снимките бяха отпечатани на цветен принтер върху гланцова хартия. Вероятно бяха предоставени от близките им, после сканирани и изпратени по електронната поща. Не по факс. Явно бяха части от семейни снимки, увеличени в лабораториите на ФБР и после отрязани в съответния формат. Резултатът не изглеждаше особено убедителен. Две открити, самодоволно ухилени лица, вперили поглед в празното пространство — а всъщност в нещо, което може би е било в кадър заедно с тях. Имената им бяха четливо написани с химикалка в долното поле на снимката. Може би от самия Банън.