Тя не отговори. Продължи да шофира, докато стигнаха на тяхната улица, и паркира на най-близкото свободно място, което беше през три преки от къщата й. Кварталът беше притихнал. Беше нощта преди големия празник. Хората си бяха по къщите, отпуснати и доволни. Тя загаси двигателя, но не слезе от колата. Продължи да стои, без да продумва, вперила поглед напред през стъклото.
— Какво има? — попита отново той.
— Не мога да понеса това — отвърна тя.
— Да понесеш какво?
— Ти ще направиш така, че накрая да те убият — каза тя. — Както направи да убият Джо.
— Моля? — извика той.
— Чу какво казах.
— Не съм аз виновен, че го убиха!
— Джо не беше замесен от подходящо тесто за тази работа. Но въпреки това реши да се пробва. Понеже все се сравняваше с теб. Беше подтикнат да го направи.
— Подтикнат? Да не би аз да съм го подтикнал?!
— Че кой друг? Той беше твой брат. През цялото време следеше професионалната ти кариера.
Ричър не отговори.
— Защо сте такива всички?
— Кои сме тези всички? Всички хора! Защо сме какви?
— Всички мъже. Всички военни. Все с рогата напред, докато си ги строшите накрая.
— Аз такъв ли съм?
— Знаеш, че си.
— Не аз съм се клел, че ще защитавам някого с живота си. Че ще се оставя да ме убият заради някакъв скапан политик!
— Нито пък аз. Това е казано фигуративно. Освен това не всички политици са скапани.
— Е, и? Готова ли си да те убият заради него? Или май не?
Тя вдигна рамене.
— Това не знам.
— Аз не действам сляпо, напред с рогата.
— И още как! Защото се чувстваш предизвикан. Как може точно ти да си подвиеш опашката пред едно предизвикателство!
— Ама ти това ли искаш? Да си подвия опашката? Или може би искаш да свършим работата, с която сме се захванали?
— Във всеки случай няма да я свършим напред с рогата. Трябва по-кротко.
— Защо? В края на краищата винаги дотам опира въпросът: те или ние. Винаги е така. Какъв е смисълът да се преструваме, че сега е по-различно?
— Защо сам си го просиш?
— Нищо не си прося. И не виждам какво мога да си изпрося.
— Не си го просиш значи. А какво правиш?
— И аз не знам.
— Не знаеш?!
Той не отговори веднага.
— Имаш ли познат адвокат?
— Какво дали имам?
— Чу какво казах.
— Адвокат ли? Тук, във Вашингтон?! Че тук ако няма адвокати, какво друго ще има!
— Добре, представи си един адвокат. С двайсет години стаж, с огромен професионален опит. Идва при него клиент и го пита: Бихте ли написали от мое име едно малко по-заплетено завещание? Какво според теб ще отговори адвокатът? Какво ще направи? Дали ще се разтрепери от страх? Дали ще се почувства предизвикан? Дали ще възприеме това като изпитание за мъжествеността си? Едва ли. Просто ще вдигне рамене и ще каже: разбира се, ще го напиша. И ще седне и ще го напише. Понеже това му е работата. Просто и ясно.
— Това, което вършиш сега, не ти е работата, Ричър.
— Напротив. Или почти, което е едно и също. Тринайсет години съм получавал точно за това заплата. Която Чичо Сам ми е плащал от твоите данъци. Само че Чичо Сам не би ме търпял да си подвивам опашката при всяко предизвикателство, да се лутам в кръг и да се самоанализирам.
Фрьолих продължаваше да гледа напред през стъклото на колата, което бързо се запоти от дъха им.
— В другите отдели на тайните служби също работят стотици хора — каза тя. — Във финансовото разузнаване например. Стотици. Не знам точно колко, но много. И то добри хора. Ние не се занимаваме точно с разследвания, но те тъкмо това правят. Те само това правят. Затова са там. Джо можеше спокойно да подбере десет от тях, които си поиска, и да ги изпрати в Джорджия. Или петдесет. Какво му пречеше? Но не го направи. Отиде сам. Така трябвало. Понеже се почувствал предизвикан. И нямаше как да отстъпи. Не и Джо. Защото все се сравняваше с теб.
— Съгласен съм, че не е трябвало да го прави — каза Ричър. — Не е било негова работа. Както не е работа на лекаря да пише завещания. Или на адвоката да прави операции.
— Но ти го принуди да го направи.
Ричър поклати глава.
— Не, не го принудих аз.
Тя не отговори.
— Две неща искам да ти кажа, Фрьолих — каза той. — Първо, никой не бива да си избира кариерата според това какво ще си каже брат му. И второ, последният ми по-съществен контакт с Джо беше, когато бях на шестнайсет години. А той на осемнайсет. Малко преди да замине да следва в Уест Пойнт. Аз бях още дете. Едва ли целта му е била да се доказва пред мен. Това беше последното нещо, което би му хрумнало тогава. А оттогава изобщо не сме се виждали. Освен по погребения. Понеже каквото и да си мислиш за мен като брат, той не беше по-добър. Просто не ми обръщаше никакво внимание. По цели години не се сещаше за мен.