На пода в антрето лежеше лист хартия.
12
Листът бяла плътна хартия беше в същия формат А4, както на предишните писма. Лежеше на пода, прецизно изравнен спрямо дъските на дъбовия паркет. Намираше се точно в геометричния център на антрето, близо до първото стъпало на стълбите за втория етаж, точно на мястото, където Ричър бе пуснал хотелската торба за боклук с дрехите си преди две вечери. Върху листа с добре познатия шрифт Times New Roman, четиринайсет пункта, получер, беше отпечатано едно просто изречение от четири думи, разделено на три реда, центрирани. Изречението гласеше: Скоро ще се случи. Думата Скоро беше на първия ред, думите ще се на втория, а случи — сама на последния. Така набран, текстът странно наподобяваше част от стихотворение или песен. Сякаш с разделянето му на три се целеше някакъв поетичен ефект, като че ли между частите на изречението трябваше да се направят паузи за повече драматизъм. Скоро — бам! — ще се — бам! — случи. Ричър го гледаше като хипнотизиран. Думите маршируваха в такт пред очите му. Скоро/ ще се/ случи… Скоро/ ще се/ случи…
— Не го докосвай! — каза Фрьолих.
— Нямах и намерение — отвърна Ричър.
Той подаде главата си навън през вратата и огледа улицата. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Всички прозорци на къщите — плътно затворени, със спуснати пердета. Не се виждаха пешеходци. Нямаше разхождащи се в мрака. Той затвори вратата бавно и внимателно, сякаш се боеше, че въздушното течение може да размести листа.
— Как ли са го внесли вътре? — попита Фрьолих.
— През вратата — отвърна той. — Вероятно през задната.
Фрьолих извади служебния „Зиг-Зауер“ от кобура си и двамата полека запристъпваха през дневната към кухнята. Вратата към задния двор беше затворена, но не заключена. Ричър я отвори на една педя. Огледа околността, но не каза нищо. После отвори вратата докрай така, че лампата в стаята да осветява външната й повърхност. Наведе се и огледа металната пластина около ключалката.
— Има следи — каза той. — Микроскопични, но все пак видими. Явно са доста добри.
— Значи са тук, във Вашингтон — каза тя. — Сега, в момента. Не в някакъв бар в Средния запад, а тук, край нас.
Тя впери поглед през кухнята към нещо, което се виждаше в дневната.
— Телефонът.
Телефонът, който обикновено стоеше върху масичката до креслото пред камината, беше преместен.
— Използвали са моя телефон — каза тя.
— За да се свържат с мен — допълни той.
— Дали има отпечатъци?
Той поклати глава.
— Положително са били с ръкавици.
— Тези хора са влизали в къщата ми! — извика Фрьолих.
Тя пристъпи към кухненския барплот. Погледна надолу към нещо и издърпа едно от чекмеджетата.
— Взели са ми пистолета! — каза тя. — Тук имах резервен пистолет.
— Знам — отвърна той. — Една стара „Берета“.
Тя издърпа съседното чекмедже.
— И пълнителите ги няма! Тук си държах пълнителите!
— И това знам — каза той. — Под една ръкавица за хващане на топло.
— Откъде знаеш?
— Проверих. Още в понеделник вечер.
— Защо си ровил в нещата ми?
— По навик. Не го приемай лично.
Без да отделя поглед от него, тя отвори стенния шкаф с буркана, където си държеше парите. Вдигна капачката и бръкна вътре. Не каза нищо, затова той реши, че парите са си на мястото. Отбеляза си наум този факт като поредно потвърждение на старата професионална констатация, че никой не се сеща да търси на места над нивото на главата си.
Изведнъж Фрьолих замръзна на място. Минала й бе нова мисъл.
— Може да са още в къщата — прошепна тя.
Но не помръдна. Първият признак на страх, който проявяваше, откакто се познаваха.
— Аз ще проверя — каза той. — Стига да не приемеш това като поредното предизвикателство.
Без да отговаря на саркастичната забележка, тя му подаде пистолета си. Той загаси лампата в кухнята, за да не го осветява в гръб по стълбите към мазето, и заслиза надолу. Заслуша се в тихите поскръцвания и потраквания на къщата и в приглушеното гъргорене на отоплителната инсталация. Почака, докато зрението му се адаптира към тъмнината. Долу нямаше никой. Нито пък горе. Никой не се криеше, никой не дебнеше в засада.
Когато някой се крие и дебне, тялото му излъчва определен вид вибрации. Едва доловими потрепвания на въздуха. А той не долавяше нищо такова. Къщата беше празна и нищо не нарушаваше спокойствието й. Изглеждаше, сякаш нищо не се е случило. Ако не се брои преместеният телефон и липсващата „Берета“ с мунициите за нея. И листът на пода.