Ричър се върна в кухнята и й подаде пистолета с дръжката напред.
— Всичко е чисто — каза той.
— Трябва да се обадя на няколко места — каза тя.
Специалният агент Банън пристигна след четирийсет минути с кола на Бюрото, придружен от още трима агенти. Стайвесънт дойде пет минути след него с черен събърбан на службите. Те паркираха успоредно на спрелите коли, без да гасят сигналните светлини. Фасадите на съседните къщи бяха окъпани в дъжд от червени, сини и бели отблясъци.
Стайвесънт стоеше неподвижен в антрето.
— Нали уж нямаше да се получават повече писма? — подметна той.
— Това тук е твърде общо — отвърна Банън. — Ние казахме, че няма да се получават повече нови, конкретни заплахи. И не сме получили такава. Думата скоро не значи нищо по отношение на време и място. Те просто ни дразнят. Мислят си, че ще си кажем: Брей, колко са ловки!
— Аз вече си го казах — обади се Стайвесънт.
Банън вдигна глава и погледна Фрьолих.
— Колко време не си се прибирала вкъщи?
— Цял ден — каза тя. — Тази сутрин излязохме в шест и половина за срещата с теб.
— Излязохте?! Кои сте вие?
— Ричър е отседнал при мен — каза тя.
— Вече не е — каза Банън. — Ти също вече няма да живееш тук. Прекалено опасно е. Ще ви намерим по-сигурно място.
Фрьолих не отговори.
— Те са във Вашингтон сега, в момента — продължи той. Вероятно са се стаили някъде и се прегрупират. Сигурно са тръгнали от Северна Дакота час-два след нас. Знаят къде живееш. Освен това ние имаме работа тук. В твоята къща е извършено престъпление.
— Не мърдам от къщата си — каза Фрьолих.
— Но в нея е извършено престъпление — повтори Банън. — Те са били тук. Ще се наложи да я пообърнем малко. Така че по-добре да те няма, докато не я приведем в годен за обитаване вид.
Фрьолих не отговори.
— Няма смисъл да спориш — каза Стайвесънт. — И аз искам да сте под охрана. Ще ви настаним в някой мотел. Ще сложим двама въоръжени пред вратата, докато всичко приключи.
— Също и Нили — каза Ричър. Фрьолих му хвърли бърз поглед.
Стайвесънт кимна.
— Не се бой. Вече съм изпратил кола да я вземе.
— Какви са ти съседите? — попита Банън.
— Честно казано, не ги познавам — отвърна Фрьолих.
— Може би са видели нещо. — Банън погледна часовника си. — Може още да са будни. Надявам се да не са си легнали. Ако се наложи да вдигаме свидетели от леглото, обикновено се стряскат и почват да пелтечат.
— Правете каквото знаете — каза Стайвесънт. — Ние вече се изнасяме оттук.
Изправен насред стаята за гости, Ричър бе обзет от чувството, че никога повече няма да се върне в нея. Затова внимателно си прибра нещата от банята и торбата за боклук с дрехите от Атлантик Сити. Прибави към тях всичките костюми и ризи на Джо, които още не бе обличал, като натъпка в джобовете им чисти чорапи и долно бельо. После грабна всички дрехи с една ръка и стария кашон с вещите на Джо с другата и заслиза по стълбите. Когато отвори входната врата и излезе навън, изведнъж му хрумна, че за пръв път от пет години насам напуска къща, в която е живял известно време, с багаж в ръка. Той наблъска всичко в багажника на събърбана, после заобиколи и се настани на задната седалка. Зачака Фрьолих. След малко и тя се появи на вратата с куфарче. Стайвесънт го пое от ръката й, постави го в багажника и двамата седнаха отпред. Събърбанът потегли и ускори по улицата. Фрьолих нито веднъж не погледна назад към дома си.
Тръгнаха право на север и после свиха на запад, покрай туристическите забележителности, докато подминаха центъра и стигнаха до Джорджтаун. Спряха пред един мотел на около десет преки от къщата на Армстронг. Отпред имаше паркирани две коли — стар, поочукан „Форд Краун Виктория“ и до него чисто нов черен „Линкълн Таун Кар“. В линкълна имаше шофьор. Фордът беше празен. Самият мотел се оказа малък и спретнат, облицован отвътре с тъмна дървена ламперия. Дискретно местенце. Сградите от трите му страни бяха посолства. Ричър никога не бе чувал имената на държавите, но оградите им вдъхваха доверие. Кварталът явно се охраняваше сериозно. Мотелът имаше само един вход, така че полицаят във фоайето беше предостатъчен. Вторият в коридора пред стаите беше по-скоро за разкош.
Стайвесънт бе наел три отделни стаи. Нили вече беше там, откриха я да ги чака във фоайето. Тъкмо си купуваше кутийка газирана напитка от автомата и разговаряше с някакъв едър тип с евтин черен костюм и груби войнишки обувки. Без съмнение полицай. Този, който бе пристигнал с очукания форд. Явно по автомобилен парк не могат да се сравняват с тайните служби, помисли си Ричър. Както и по надбавки за облекло и прочие.