Ричър млъкна и се премести към другия ъгъл на стаята. Нили го последва. Той се просна на леглото с протегнати нагоре ръце; китките му бяха върху таблата. Тя седна на същия стол, където бе седяла Фрьолих.
— Та кажи ми за заблудата на брат ти.
— Джо беше едър мъж, но в същото време беше и ученолюбив, интелектуален тип — каза Ричър. — А в училищата, където ходехме, сред деца на военни, това е все едно да татуиращ на челото си: Аз съм мухльо, побъркайте ме. При това, макар да беше едър, той беше мекушав. И те го побъркваха най-редовно.
— Е, и?
— Аз бях с две години по-малък от него, но освен едър бях и корав, а и не чак дотам ученолюбив и интелектуален. Така че аз започнах да се грижа за него. От чувство за семейна лоялност, предполагам, пък и обичах да се бия. Тогава бях на около шест години. Не ми пукаше от нищо, навсякъде се навирах. И научих доста. Научих например, че най-важното е как изглеждаш отстрани. Ако вдъхваш страх у другия, той ти се маха от пътя и те оставя на мира. Невинаги обаче. Понякога те напада. Първата година в училище разни осемгодишни деца ме скъсваха от бой. Докато аз се научих как да им го връщам. Така че да ги заболи. Биех се като откачен. Докато ме запомниха. И после стана така, че когато двамата с Джо се появяхме някъде, те твърде бързо разбираха, че не бива да го закачат, за да не ядат бой от откачения малък брат.
— Сладко детенце си бил, няма що…
— Добре, че баща ми служеше в армията и ходехме на училище по базите. Навсякъде другаде биха ме пратили в интернат за малолетни хулигани.
— Та казваш, че Джо е станал зависим от теб?
Ричър кимна.
— Това продължи около десетина години. С течение на времето тази зависимост отслабна. Но понякога се проявяваше с особена сила. Струва ми се, че тя му бе станала нещо като втора природа. Десет години всякак са значителен период от време. А когато те са годините, през които човек израства, оформя се като личност, това, което запомни тогава, му остава за цял живот. Джо израсна със съзнанието, че няма нищо опасно в този свят, защото, каквото и да се случи, откаченият брат ще дойде да го отърве. Затова Фрьолих е донякъде права. Той наистина беше безразсъден. Но не защото се опитваше да се сравнява с мен, а понеже дълбоко в съзнанието си усещаше, че може да си го позволи. Понеже беше свикнал мама да го храни, армията да му осигурява покрив над главата, а малкият му брат да го измъква от всякакви каши.
— На колко години беше, когато загина?
— На трийсет и осем.
— Това са двайсет години, Ричър. Имал е цели двайсет години, за да проумее най-после, че е сам, и да се приспособи. Всеки човек се приспособява.
— Така ли мислиш? Понякога имам чувството, че аз съм си същият шестгодишен хлапак и че всички ме гледат накриво като откачения хулиган навремето.
— Кой например?
— Ами например Фрьолих.
— Да не ти е намекнала нещо?
— Очевидно я стряскам с присъствието си.
— Тайните служби са си цивилна организация. В най-добрия случай полувоенна. Служителите й са горе-долу толкова зле, колкото редовите граждани.
Той се усмихна, но не отговори.
— Е, какво сега? — продължи Нили. — Това ли е присъдата? Отсега нататък ще живееш с мисълта, че ти си убил брат си?
— Донякъде — каза той. — Но ще го преодолея.
Тя кимна.
— Сигурна съм. Така и трябва. Не си виновен ти. Той е бил мъж на трийсет и осем години. Не е трябвало да чака малкото му братче да го отърве.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Какъв?
— Във връзка с нещо, което Фрьолих ми каза.
— Тя се чуди защо с теб не спим, така ли?
— Бързо загряваш.
— Усетих го — каза Нили. — Стори ми се леко притеснена, сякаш ревнува. Държи се някак студено с мен. Но пък нали я бях разкатала с тая проверка…
— Така е, спор няма.
— Ти даваш ли си сметка, че ние двамата никога дори не сме се докосвали? Не сме имали какъвто и да било физически контакт. Никога не си ме потупал по гърба, дори не си се здрависвал с мен.
Той я изгледа, докато дългите години на тяхното познанство преминаха през съзнанието му.
— Така ли? И това хубаво ли е или лошо?
— Хубаво е — каза тя. — Само не ме питай защо.
— Добре — съгласи се той.
— Имам си причини. Не ме питай какви. Но не обичам да ме докосват. А ти никога не си ме докосвал. Винаги съм си мислила, че го усещаш. И съм ти била благодарна за това. Това е една от причините да си ми толкова симпатичен.
Той не отговори.
— Дори да те бяха дали в интернат навремето.
— Там като нищо щях да те срещна.
— Голям екип щяхме да направим! — каза тя. — Ние и без това сме добър екип. Виж какво, защо не дойдеш с мен в Чикаго?