— Не обичам да се заседавам на едно място — отвърна той.
— Е, не мога да те накарам насила — каза тя. — А пък с Фрьолих я карай по-полека. Не й придиряй толкова. Тя е добро момиче. Струва си да се завъртиш около нея. Двамата си пасвате.
— Добре — каза той. — Сигурно е така.
Нили стана и се прозина.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Нищо ми няма.
Тя допря върховете на пръстите до устата си и му изпрати въздушна целувка от два метра разстояние. После, без да каже дума повече, излезе от стаята.
Ричър беше много изморен, но заедно с това и превъзбуден от преживяното през деня, а стаята му беше студена, леглото кораво и неудобно, та не можеше да заспи. Затова стана, нахлузи ризата и панталона си и отвори гардероба, където бе сложил кашончето на Джо. Не че очакваше да открие вътре нещо кой знае какво. Сигурно разни забравени вещи. Никой не оставя важни неща в дома на приятелката си, ако живее със съзнанието, че някой ден ще си тръгне без предупреждение.
Той постави кашона върху леглото и разтвори капаците му встрани. Първото нещо, което видя, бяха чифт обувки. Официални, черни, от качествена кожа, доста тежки. С ръчно зашити бомбета и езици. И с тънки връзки, които се нанизваха през пет чифта капси. Вероятно вносни. Но за италиански бяха твърде тежки. По-скоро английски. Като синята вратовръзка на парашутчета.
Той ги постави върху покривката на леглото. На около педя разстояние една от друга. Десният ток беше по-износен от левия. Обувките бяха доста стари и поохлузени. С времето се бяха моделирали по краката на Джо. Така, както ги бе сложил на леглото, му се струваше, че краката му са още вътре, че самият Джо се извисява в цял ръст над тях. Обувките бяха като смъртна маска, като последен отпечатък от тялото му.
В кашона имаше и три книги, наредени плътно една до друга, с гърбовете нагоре. Едната беше първият том от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Френско издание с меки корици, с характерното за французите строго оформление. Той я прелисти. Не че не разбираше езика, но съдържанието на книгата някак му се изплъзваше. Втората книга беше някакво университетско помагало по статистически анализи. Беше тежка, отпечатана на плътна хартия. Той я разтвори, но веднага видя, че не разбира нито езика, нито съдържанието. Постави я върху Пруст на леглото и вдигна третата.
Третата книга му се стори позната. Загледа се в нея и се сети. Той лично я бе подарил на Джо за трийсетия му рожден ден преди много години. „Престъпление и наказание“ на Достоевски. В превод на английски, но я бе купил от антикварна книжарница в Париж. Дори си спомняше колко бе платил за нея, което не беше много. Парижкият антиквар я бе забутал сред чуждестранната литература, защото не беше първо или рядко издание или нещо по-специално. Просто хубаво оформено томче и велика книга.
Той отвори на титулната страница. Там с неговия почерк беше написано: На Джо. Избягвай и едното, и другото. Ясно? Беше използвал писалката на антикваря и мастилото се беше размазало. А оттогава беше и поизбледняло. После със същата писалка Ричър бе попълнил етикет с адреса, понеже антикварят му бе предложил да я изпрати до Щатите. Вместо домашен адрес бе посочил Пентагона, защото по онова време Джо все още работеше във военното разузнаване. Антикварят изглеждаше силно впечатлен, когато на етикета прочете:
Той отгърна титулната страница и зачете първите няколко реда на първия абзац:
В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-ка.
Продължи да прелиства напред — търсеше сцената с посичането на старицата, когато от книгата изпадна сгънат лист хартия. Сигурно брат му си бе отбелязал страницата с него. Намираше се приблизително по средата на книгата, където Разколников спореше със Свидригайлов.
Той разгъна хартията. Беше лист за писмо, каквито използват във войската. Личеше си по цвета и плътността. Тъмно кремава, гладка хартия. На листа имаше започнато писмо с четливия дребен почерк на Джо. Датата беше шест седмици след рождения му ден. Текстът гласеше:
Скъпи Джак, благодаря ти за книгата. Най-после я получих. Ще си я пазя вечно като скъп спомен. Някой ден може дори да я прочета. Но няма да е скоро, защото тук става много напечено. Смятам да се изнасям. Може да подам документи в Министерството на финансите. Оттам определен човек (името ще ти се стори познато) ми предложи работа та…
Това беше всичко. Писмото прекъсваше по средата на страницата. Той го положи разгънато до обувките върху покривката на леглото. Прибра трите книги в кашона. Загледа се в обувките и в листа хартия върху леглото, като се вслушваше в шумовете в главата си — така, както един кит се вслушва в леденото мълчание на океана, за да долови присъствието на друг кит от хиляда километра разстояние. Но не чу нищо. Нямаше нищо за чуване. Нищичко. Той натъпка обувките в кашона, сгъна писмото и го хвърли най-отгоре. Затвори капаците, като ги подпъхна един в друг. Вдигна кашона, пренесе го през стаята и го закрепи върху капака на кошчето за боклук. Върна се при леглото и в този момент на вратата отново се почука.