— Огромни — каза Фрьолих. — Тълпата е под контрол, никой не може да извади оръжие предварително, тъй като опашката ще преминава през кордон от агенти до самата маса за сервиране. Ако пък някой се опита там да направи нещо, Армстронг ще има от двете си страни още четирима агенти, винаги готови да се намесят.
— Недостатъци?
— Има някои, но не много. От три страни сме заобиколени от високи стени. Дворът е отворен само отпред, откъм улицата. Отсреща има редица пететажни сгради, някогашни складове. Прозорците са заковани с дъски, което е огромно предимство. Но ще трябва да разположим агенти по покривите. Защото днес имаме по-важни грижи от това как да се впишем в бюджета.
Стайвесънт кимна доволен.
— Планът е добър. Ще се справим.
— Поне веднъж времето да е на наша страна… — каза Фрьолих.
— Това стандартен план ли е? — запита Банън. — Такъв ли е обичайният начин на мислене на тайните служби?
— Не бих желала да коментирам въпроса — отвърна Фрьолих. — Ние обикновено не разкриваме стратегията си.
— Госпожо, можете да ни се доверите! — каза Банън. — Ние сме на ваша страна.
— Можеш да му кажеш — обади се Стайвесънт. — И без това сме затънали в тая каша до гуша.
Фрьолих вдигна рамене.
— Е, добре — каза тя. — Да приемем, че планът е стандартен. На такова място не разполагаме с кой знае какви възможности за оригиналност. Защо питаш?
— Защото вече доста работа сме свършили по вашия проблем — отвърна Банън. — И доста сме мислили.
— Е, и? — запита Стайвесънт.
— В случая трябва да обърнем внимание на четири конкретни фактора. Първо, кога започна всичко? Преди седемнайсет дни, нали така?
Стайвесънт кимна.
— И кой страда? Това — първо. Второ, помислете за показните убийства в Минесота и в Колорадо. Как разбрахте за тях? Това е вторият въпрос. Трето, какви оръжия са били използвани? И четвърто, по какъв начин писмото, което намерихте на пода в антрето на Фрьолих, се е озовало там? Това са четирите въпроса, на които трябва да си отговорите.
— Какво се опитваш да ни кажеш?
— Че всичките тези фактори сочат в една-единствена посока.
— И каква е тя?
— Каква е целта на всички тези писма? — отвърна с въпрос той.
— Това са заплахи — каза Фрьолих.
— Насочени към кого?
— Към Армстронг, разбира се.
— Така ли? Някои наистина са били адресирани към него, други към вас. Но той виждал ли ги е? Поне някои от тях? Да кажем тези, които са били адресирани лично до него? Изобщо подозира ли за съществуването им?
— Ние никога не информираме хората, които охраняваме. Това е нашата политика, откакто съществуват службите.
— Следователно Армстронг никак не се притеснява. А кой се притеснява вместо него?
— Ние.
— Та какво излиза? Тия заплахи наистина ли са насочени към Армстронг, или може би към тайните служби на Съединените щати?
Фрьолих не каза нищо.
— Е, добре — каза Банън. — Да се върнем сега на Минесота и Колорадо. Страхотна демонстрация. Доста трудна за осъществяване. Който и да си, не е лесно просто да отидеш и да застреляш двама души. Това изисква дързост, умение, усилие, мисъл и подготовка. Не е лесна работа. Не е нещо, което можеш да извършиш просто така, между другото. Но те го извършиха, защото имаха какво да доказват. И после какво направиха? Как ви обърнаха внимание върху извършеното? Как ви насочиха накъде да гледате?
— Никак.
— Точно така! — каза Банън. — Толкова усилия, такива рискове и накрая нищо. Просто изчакаха друг да ви съобщи вместо тях. Най-напред местните полицейски участъци да подадат бюлетините в Националния информационен център по криминалистика, после нашите компютри да засекат името Армстронг, както бяха програмирани, и накрая ние да ви съобщим радостната вест.
— Е, и?
— Кажете ми сега, колко са редовите граждани в тази държава, които са в състояние да предвидят точно тази последователност на събитията? Колко са редовите граждани на Америка, които ще поемат риска тяхната малка демонстрация да остане неразкрита от онзи, за когото е предназначена?
— Какво се опитваш да кажеш с това? Кои са те?
— Какви оръжия са използвани?
— Един „Хеклер & Кох“ МП5СД6 и една „Вайме“ Мк2.
— Доста специални оръжия — каза Банън. — При това забранени за продажба на широката публика, понеже и двете са със заглушители. Само държавни агенции имат право да ги купуват. И само една агенция купува и двете едновременно.
— Нашата — прошепна Стайвесънт.
— Да, вашата — каза Банън. — И знаеш ли какво още? Аз потърсих мис Фрьолих в телефонния указател. Но не я намерих. Номера й го няма в указателя. Нито пък видях някъде специална реклама в каре, която да гласи: „Аз съм шеф на тайните служби и живея еди-къде си.“ Та питам аз: Откъде тия типове са знаели къде точно да доставят последното си писъмце?