— А ти какво мислиш? — обърна се той към Нили.
— Това, че си залепват пликовете с чешмяна вода, говори, че са посветени хора — каза тя. — Но има нещо, което ме притеснява. Ако наистина са чак толкова в течение на вашите вътрешни правила и процедури, те все пак не изтълкуваха много правилно ситуацията в Бисмарк. Според вас са смятали, че полицаите ще се скупчат около подхвърлената пушка, а Армстронг и охраната му ще тръгнат към колите, като с това ще им кацнат на мушката. Но нищо подобно не се случи. Армстронг остана да чака в сляпото петно под кулата, а колите дойдоха при него.
Фрьолих поклати глава.
— Не. Боя се, че те доста точно си бяха направили сметката. При нормални обстоятелства Армстронг щеше да е насред поляната, за да се вижда отвсякъде. Един вид в центъра на събитията. Това, че го завряхме едва ли не в църквата, беше импровизация в последната минута. Нямаше да го направим, ако Ричър не се беше обадил. Освен това при нормални обстоятелства аз за нищо на света не бих допуснала тежка лимузина със задно предаване да стъпи на тревата. Това при нас е закон божи. Можеше като нищо да затъне и да почне да боксува. Но аз забелязах, че земята е замръзнала и твърда. Затова импровизирах. За един вътрешен човек обаче подобна маневра би изглеждала абсолютно налудничава. Последното, което би могъл да очаква от нас.
Мълчание.
— Следователно хипотезата на Банън е напълно правдоподобна — каза Нили. — Много съжалявам.
Стайвесънт бавно кимна. Нова точка за противниковия отбор.
— А ти, Ричър?
— Не мога да оспоря и дума от казаното.
Трета точка. Три на нула. Посърнал, Стайвесънт наведе глава.
— Само дето не го вярвам — продължи Ричър.
Главата на Стайвесънт се вдигна като изхвърлена от пружина.
— Добре е, че ФБР шилят тази хипотеза, защото си струва да се разнищи и отхвърли. Както се казва, да се елиминират всички грешни следи. А те ще има да я нищят до пълно умопомрачение. И ако се окажат прави, ще доведат работата докрай. Така че по тая линия няма какво да му мислим. Но не се съмнявам, че си губят времето.
— Защо? — попита Фрьолих.
— Защото съм почти убеден, че нито един от тия двамата не е работил при вас когато и да било.
— Че кои може да са тогава?
— Мисля, че и двамата са външни лица. Мисля също, че са между две и десет години по-възрастни от Армстронг, и двамата са израснали и възпитани в глухата провинция, където има прилични училища, а данъците са ниски.
— Какво?!
— Помислете си какво знаем дотук. Помислете си какво видяхме с очите си. После разсъждавайте малко по най-мъничката част от него. По най-дребната подробност.
— Казвай де, какво ни мъчиш! — извика Фрьолих.
Стайвесънт отново погледна часовника си и поклати глава.
— Само че не сега. Трябва да тръгваме. Ще ни развиеш друг път теорията си. Сега ми кажи само, сигурен ли си в това, което казваш?
— И двамата са външни лица — повтори Ричър. — Гарантирам ви го.
13
Във всеки голям град има по една невидима разделителна линия, където от привлекателен той става грозен. Вашингтон не е изключение. Границата между тези квартата, към които всички се стремят, и онези, които избягват, представлява хаотично лъкатушеща крива, която тук-там се издува навън, за да включи някое неотдавна благоустроено каре, или пък хлътва навътре, където приличен някога квартал е започнал да запада, да се руши и загнива. На места границата е рязко очертана, другаде промяната става плавно и неусетно, сякаш неколкостотин метра по една и съща улица ни пренасят от един свят, в който се предлагат трийсет различни вида чай, в друг, където улични лихвари осребряват чекове върху трийсет процента от номиналната им стойност.
Приютът за бездомници, подбран за благотворителната изява на Армстронг по случай Деня на благодарността, се намираше в ничията земя северно от Юниън Стейшън. На изток от квартала започваше лабиринт от железопътни коловози и разпределителни гари; право на запад скоростната магистрала, пресичаща града, влизаше в подземен тунел. Наоколо се виждаха само полуразрушени сгради, част от които бяха складове, а други преустроени в апартаменти. Някои бяха изоставени, други все още се използваха. Самият приют изглеждаше точно както го бе описала Фрьолих. Ниска едноетажна тухлена постройка. Големи прозорци с метални рамки на равни разстояния един от друг. Отстрани имаше двор, два пъти по-голям от застроената площ на сградата, заграден от три страни с високи тухлени стени. Първоначалната функция на цялото съоръжение беше забулена в мистерия. Вероятно сградата бе служила за конюшня по времето, когато товарите от Юниън Стейшън са се извозвали с каруци. Може би сегашните прозорци бяха избити след отпадането на конската тяга, когато се бе превърнала в депо за камиони. Може би през известен период е била използвана и за офиси. По сегашния й вид това бе невъзможно да се отгатне.