— Часовници поправяш ли? — запита той.
— Твоят какъв е? — Имаше чуждестранен акцент, най-вероятно руски.
— Искам да те питам нещо.
— Аз пък си рекох, че имаш часовник за поправка. С това се занимавах навремето. Преди да изобретят кварца.
— Часовникът ми си е наред — каза Ричър. — Съжалявам.
Той вдигна ръкава си нагоре и погледна часовника. Единайсет и четвърт.
— Я да го видя.
Ричър протегна ръка.
— „Булова“ — каза старецът. — Американска изработка. Носели са ги в армията преди Иракската война. Солиден часовник. Да не си го купил от някой войник?
— Аз самият бях войник.
Старецът кимна разбиращо.
— Аз също. В Червената армия. Та какво щеше да питаш?
— Чувал ли си какво е това сквален?
— Вид смазка.
— Ти използваш ли я?
— От време на време. Вече не поправям толкова много часовници. Откакто изобретиха кварца…
— Откъде си го набавяш?
— Ти подиграваш ли ми се?
— Не. Зададох ти въпрос.
— Искаш да знаеш откъде си набавям сквален, така ли?
— По принцип затова служат въпросите. За получаване на информация във вид на отговор.
Старецът се ухили.
— Сквалена си го нося с мен.
— Къде?
— В момента го виждаш.
— А, така ли?
Старецът кимна.
— А пък аз виждам твоя.
— Моя какво?
— Твоя сквален.
— Аз не нося сквален със себе си — каза Ричър. — Скваленът се получава от черен дроб на акула. А пък аз отдавна не съм бил сред стадо акули.
Старецът поклати глава.
— Виж какво, съветската система търпи критика и когато стане дума да я критикуваме, аз съм най-отпред. Но едно нещо не може да й се отрече: поне имахме добро ниво на образование. Особено по естествените науки.
— Це трийсет, хаш петдесет — издекламира Ричър. — Нецикличен въглеводород. При хидриране се превръща в сквалан, с „а“.
— Ти чаткаш ли ги тия работи?
— Всъщност, не — отвърна Ричър. — Не бих казал.
— Скваленът е вид масло — обясни старецът. — В естествено състояние се среща само на две места в природата. Едното е в черния дроб на акулата. А другото е мастният секрет по кожата около носа на човека.
Ричър се пипна по носа.
— Едно и също вещество, така ли? В черния дроб на акулата и по носовете на хората?
Старецът кимна.
— С абсолютно идентична молекулярна структура. Така че, когато ми потрябва сквален за смазка, аз просто обирам малко от носа си. Ето така.
С тези думи той обърса мократа си ръка в крачола, вдигна я към лицето си и изстърга с нокът нещо от гънката между носа и бузата. После протегна към Ричър върха на пръста си с резултата.
— Намазваш с това зъбното колелце и си готов — каза той.
— Разбирам — отвърна Ричър.
— Тая „Булова“ не я ли продаваш? — попита старецът.
Ричър поклати глава.
— Скъп спомен — отвърна той.
— Скъп спомен от армията, а? — възкликна старецът. — Ох, какъв си ми ти, некультурный
С тези думи той му обърна гръб. Ричър продължи по пътя си.
— Честит ти Ден на благодарността! — извика той не сбогуване.
Старецът не отговори.
Ричър забеляза Нили на една пряка от приюта. Тя идваше от срещуположната посока. Когато се срещнаха, тя се обърна и закрачи успоредно с него, като по навик внимаваше раменете им да не се докосват.
— Хубав ден — подхвърли тя. — Не мислиш ли?
— Знам ли? — отвърна той.
— Ти как би го гръмнал? — попита тя.
— Аз лично не бих — отвърна той. — Не и тук, във Вашингтон. Тук съм им под носа. Бих изчакал да ми падне на мушката някъде другаде.
— И аз така мисля — каза тя. — Но те опитаха веднъж в Бисмарк и не успяха. На Уолстрийт след десет дни не става. После през целия декември са все празници, а след това идва церемонията по встъпването в длъжност. Не им останаха повече възможности. А освен това знаем, че в момента са тук, в града.
Ричър не каза нищо. Двамата минаха покрай Банън, който седеше в колата.
Когато Нили и Ричър се върнаха в приюта, беше точно дванайсет по обяд. Стайвесънт стоеше до входа. Той им кимна угрижено за поздрав. Масите за сервиране бяха готови. Белите колосани покривки стигаха чак до земята. Отгоре в права линия бяха наредени газови примуси за затопляне на храната. Отстрани бяха поставени плоски и дълбоки лъжици.
Голямото помещение на приюта също беше готово, подредено като столова. В двора бяха издигнати полицейски бариери, за да може тълпата да се събира в левия ъгъл. Оттам опашката щеше да свива вдясно към масата за сервиране, после с още един десен завой щяха да влизат в столовата за обяд. Фрьолих тъкмо определяше местата на агентите си. Четирима щяха да охраняват портала на двора. Шестима щяха да наблюдават опашката към мястото за сервиране. По един щеше да застане във всеки от четирите ъгъла на масите с храната, а трима щяха да държат под око втората опашка, тази към столовата.