— Слушайте сега всички! — извика тя. — Запомнете, всеки може да се предреши като бездомник, но е много трудно да се направи точно на такъв. Гледайте ги в краката. Как ви се струват обувките им? Достатъчно ли са мръсни и протрити? Гледайте ги в ръцете. Трябва да са с окъсани ръкавици, или ако не са, порите на кожата да са наблъскани с мръсотия. Гледайте ги в лицата. Трябва да са слаби, изпити, с хлътнали бузи. Косата им да е сплъстена, да изглежда така, сякаш не е мита от месец или от година. Дрехите им от носене да са се моделирали по тялото, сякаш не са сваляни никога. Има ли въпроси?
Никой не се обади.
— При най-малкото съмнение първо действате и после мислите — продължи тя. — Аз ще сервирам зад масата заедно със семейство Армстронг и с личната им охрана. От вас очаквам да не допуснете вътре нито един съмнителен тип. Ясно ли е?
Тя погледна часовника си.
— Дванайсет и пет. Още петдесет и пет минути.
Ричър се промуши от лявата страна на масите за сервиране и застана в заграденото пространство. Зад гърба му беше тухленият зид на двора. Вдясно също имаше стена. Вляво бяха прозорците на приюта. Пред него вдясно беше опашката за храна. Всеки от гостите щеше да мине покрай четирима агенти на входа и после покрай още шест, докато опашката щеше бавно да пълзи към масата. Десет чифта подозрителни очи, преди да се изправи срещу Армстронг. После вляво беше следващата опашка — към столовата. И там трима агенти щяха да пропускат хората един по един към вратата на помещението. Той вдигна поглед нагоре. Право насреща бяха складовете. С петимата снайперисти върху петте покрива. Кросети му махна. Ричър помаха в отговор.
— Всичко наред ли е? — запита Фрьолих.
Тя стоеше срещу него от другата страна на масата. Той й се усмихна.
— Черно или бяло месо?
— С теб ще обядваме после — каза тя. — Сега искам двамата с Нили да се навъртате из двора. Стойте близо до опашката, оттам се вижда всичко.
— Добре — каза той.
— Още ли смяташ, че се справям? — запита тя.
Ричър посочи вляво.
— Не ми харесват тези прозорци. Я си представи, че някой си изчака реда, държи се прилично, получи си храната, влезе вътре, седне си чинно на масата и изведнъж извади пистолет и почне да стреля към двора?
Фрьолих кимна.
— И аз се сетих — каза тя. — Затова смятам да разположа трима полицаи, по един пред всеки прозорец, с лице навътре към столовата.
— Е, така вече може — кимна той. — Браво на теб!
— Освен това всички ще бъдем с бронежилетки — продължи тя. — Семейство Армстронг също. — Погледна часовника си. — Дванайсет и петнайсет. Още четирийсет и пет минути.
Двамата пресякоха двора и излязоха на улицата до паркирания събърбан. Колата се намираше в плътната сянка, хвърляна от стената на склада. Тя отключи задната врата и я вдигна нагоре. От сянката и тъмните стъкла вътре беше истински здрач. Багажното отделение на големия джип беше пълно с всевъзможно оборудване. Но задната седалка беше празна.
— Защо не се качим? — каза Ричър. — Да разпуснем малко.
— Сега не може.
— Ти сама беше казала, че е много забавно да разпускаш на работното място.
— Имах предвид в офиса.
— Това покана ли е?
Тя не отговори веднага. Поизправи се. После се усмихна.
— Ами да, защо не? Може пък да ми хареса. — Помисли малко и добави широко усмихната: — Знаеш ли какво? Дадено! Веднъж само Армстронг да се върне жив и здрав у дома, и ще отидем да го направим на бюрото на Стайвесънт. За да отпразнуваме.
Тя се наведе, взе си бронежилетката от багажника, после се изправи и го целуна по бузата. Промуши се под мишницата му, докато той затваряше вратата, и закрачи енергично към двора. Само за момент се обърна, колкото да заключи колата с дистанционното.
До началото на обяда оставаше точно половин час. Фрьолих си сложи бронежилетката под сакото и за пореден път провери радиовръзката с частите на екипа си. Първо каза на началника на полицията, че може да пусне тълпата да се придвижва към входа. След това се обади на телевизионните екипи и им разреши да разположат камерите в двора и да снимат. После, петнайсет минути преди началото на обяда, тя съобщи, че семейство Армстронг са тръгнали от къщи и пътуват към приюта.
— Изкарвайте храната! — извика в микрофона тя.
Кухненските работници се засуетиха в заграждението, докато готвачите подаваха пълни тави с храна през прозорците. Ричър наблюдаваше тази сцена, облегнат на тухлената стена на сградата. С гръб към стената и с лице към двора, той обхващаше с поглед цялото пространство до края на опашката. С леко обръщане на главата наляво погледът му обгръщаше опашката пред масите за сервиране. Вляво от него пък се падаше заграденото пространство, където щяха да стоят вицепрезидентът, съпругата му и охраната. Хората щяха да го заобикалят с натоварените си с храна табли, за да влязат в столовата. Той искаше да ги оглежда отблизо един по един. Нили беше застанала на около два метра от него, но от другата страна на заграждението, откъм двора. Фрьолих пристъпваше нервно зад нея, като за стотен път прехвърляше наум последните проверки по сигурността преди започването на обяда.