— Какво стана? — запита Ричър.
— Целият град е блокиран — отвърна Стайвесънт. — Пътища, мостове, летища. Банън ръководи издирването. Вдигнал е всичките си хора, градската полиция и щатската полиция от Вирджиния. Плюс някои от нашите. Ще ги хванем.
— Те ще се качат на някой влак — каза Ричър. — Ние сме до Юниън Стейшън.
Стайвесънт кимна.
— Всички влакове се претърсват. Ще ги хванем, не бой се.
— Армстронг добре ли е?
— Абсолютно невредим. Фрьолих изпълни дълга си.
Дълго време никой не каза нищо. Накрая Ричър вдигна поглед.
— Какво стана горе на покрива? Къде е бил Кросети?
Стайвесънт извърна глава.
— Отвлекли са му вниманието по някакъв начин. Намерихме го на стълбите. С куршум в главата. Вероятно от същата карабина със заглушител.
Отново настана мълчание.
— Откъде беше Кросети? — запита Ричър.
— Доколкото знам, от Ню Йорк — отвърна Стайвесънт. — Или от Ню Джърси. Някъде оттам.
— Какво ли знаеш и ти! — каза Ричър. — А Фрьолих откъде беше?
— Тя беше от Уайоминг.
Ричър кимна.
— Това ми стига. А къде е Армстронг сега?
— Това не мога да ти кажа. Служебна тайна.
Ричър вдигна ръка и огледа дланта си. Беше покрита със засъхнала кръв. Всички линии, всички бръчици и невидими белези по нея сега бяха очертани в червено.
— Ще ми кажеш — рече той — или ще ти извия врата.
Стайвесънт не отговори.
— Къде е? — повтори Ричър.
— В Белия дом — каза Стайвесънт. — В специално обезопасено помещение. Такава е процедурата.
— Трябва да говоря с него — каза Ричър.
— Сега?!
— Веднага.
— Не може.
Ричър погледна настрани, отвъд повалените маси.
— Напротив, може.
— Не мога да допусна това.
— Опитай се да ме спреш тогава.
Стайвесънт замълча. После каза:
— Нека аз да му се обадя първо.
Той се изправи тромаво на крака и се отдалечи.
— Добре ли си? — попита Нили.
— Също както стана с Джо — каза той. — И с Моли Бет Гордън.
— Нищо не можеше да направиш.
— Ти видя ли всичко?
Нили кимна.
— Тя се остави да я убият заради него — каза Ричър. — Прикри го с тялото си. А ми беше казала, че никога не би го направила.
— Направи го инстинктивно — каза Нили. — При това беше чист малшанс. Куршумът се заби едва на сантиметър над жилетката й. С дозвукова скорост, ако беше малко по-надолу, жилетката щеше да го спре като нищо.
— Видя ли кой стреля?
Тя поклати глава.
— Аз гледах право напред. А ти?
— Само го зърнах за миг. Мъж. Сам.
— Ама че работа! — каза Нили.
Ричър кимна и избърса ръцете си в панталона. После прокара пръсти през косата си.
— Ако бях застрахователен агент, изобщо нямаше да се занимавам с бивши приятелки на Джо. Щях да им кажа направо да се гръмнат сами, за да не се мъчат други да ги стрелят.
— А сега какво?
Той вдигна рамене.
— Можеш да се прибираш в Чикаго…
— А ти?
— Аз ще поостана още малко.
— Защо?
— Знаеш защо.
— ФБР ще ги спипа.
— Не и ако аз ги спипам пръв.
— Твърдо ли си го решил?
— Аз я държах на ръце, докато кръвта й изтече и умря. Какво сега, да се обърна и просто да си тръгна?
— Тогава и аз оставам с теб.
— Ще се оправя и сам.
— Знам — каза Нили. — Но с мен ще ти е по-лесно.
Ричър кимна.
— Тя какво ти каза? — попита Нили.
— На мен нищо. Мислеше, че съм Джо.
В този момент Ричър забеляза Стайвесънт, който се задаваше към тях през двора. Подпирайки се с длани на стената, той полека се изправи на крака.
— Армстронг ще ни приеме — каза Стайвесънт. — Не искаш ли най-напред да се преоблечеш?
Ричър погледна дрехите си. Бяха целите напоени с кръвта на Фрьолих, която бавно засъхваше по тях на големи неправилни кафеникави петна.
— Не — каза той. — Не искам да се преобличам.
Те се качиха на събърбана, с който бе дошъл Стайвесънт. Празникът продължаваше и Вашингтон беше все така утихнал както сутринта. По улиците почти не се мяркаха цивилни граждани. Само силите на реда бяха вдигнати в пълна тревога и сновяха трескаво насам-натам. На всички подстъпи към Белия дом бяха издигнати два концентрични кръга от полицейски заграждения. Стайвесънт беше пуснал сигналните лампи зад решетката на колата и навсякъде полицаите му правеха път. На портала за автомобили на Белия дом той показа служебната си карта, влезе вътре и паркира до западното крило. Часовият от Морската пехота ги предаде на агент от тайните служби, който ги въведе в сградата. По някакви стълби се спуснаха два етажа надолу до сводесто подземие с тухлени стени. Там се намираха помещенията с инсталациите на сградата, както и някакви други стаи със стоманени врати. Агентът се спря пред една от тях и задумка с юмрук.