— И смяташ, че си го виждал и преди?
— Да, но не знам къде.
— Прекрасно — отекна Банън.
— Нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато, това е. Или във формата на тялото му. Може би в облеклото. Не мога да определя точно какво.
— Да не би да е същият онзи, от видеозаписа в гаража?
— Не беше той — каза Ричър.
Банън кимна.
— Както и да е, това не ни помага много. Не е изключено да си го зърнал някъде. Да сте се засекли случайно. Например в Бисмарк. Или другаде. Вече знаем със сигурност, че те са те виждали теб. Нали затова ти се обадиха по телефона? Но би било хубаво, ако разполагахме с име и физиономия.
— Ако се сетя, ще ти кажа — отвърна Ричър.
— Твоята хипотеза още ли е в сила? — запита Стайвесънт.
— Да — каза Банън. — Все още търсим някогашни служители на тайните служби. Смятаме, че затова и Кросети се е отлъчил от поста си. Защото е видял някого, на когото е имал доверие.
С колата на Стайвесънт те изминаха разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню, паркираха в подземния гараж и се изкачиха до собствената заседателна зала на тайните служби. На всеки метър от този кратък маршрут остра болка пробождаше Ричър, защото всичко му напомняше за Фрьолих.
— Ама че работа! — пенеше се Стайвесънт. — За двайсет и пет години служба никога не са ми убивали агент. А днес, в един и същ ден, ми убиха двама. Само да ги пипна тия негодници!
— Смятай ги за умрели.
— Да, но всички улики са против нас.
— Че какво от това? Да не искаш да кажеш, че ако са от вашите, не искаш да ги хванеш?
— Не искам да са от нашите.
— Аз и без това мисля, че не са от вашите — каза Ричър. — Тъй или иначе, на тях им е изпята песента. Искам това да ти е ясно. Тия типове минаха всякакви граници и си подписаха присъдата, поне пред мен.
— Не искам да се окажат от нашите — повтори Стайвесънт. — Но се боя, че Банън е прав.
— Или е прав, или не — каза Ричър. — Това е положението. Или-или. Ако е прав, много скоро ще разберем, защото той ще си скъса задника, за да ни го докаже. Проблемът му е там, че той дори не предвижда възможност да се окаже неправ. Толкова му се иска да е прав, че няма накъде повече.
— Кажи ми, че не е прав.
— Не мисля, че е прав. Хубавото при това е, че независимо дали аз съм прав или греша и той е прав, това няма никакво значение. Защото той няма да остави тая работа така. Ще ги търси и вдън земя, и то сам, можеш да разчиташ на това. Банън няма нужда от нашата помощ. Ето защо ние трябва да се съсредоточим върху онова, което той съзнателно изпуска. Което според мен бездруго е правилната посока.
— Просто ми кажи, че не е прав.
— Цялата му хипотеза е като обърната пирамида, изправена на върха си. Много внушителна гледка, докато не се срути и не стане на парчета. Той залага абсолютно всичко на едно обстоятелство: че Армстронг не е бил уведомен. А щом не знае, значи и не страда, следователно заговорът не е срещу него. Но в това няма никаква логика. Може пък целта на тия типове наистина да е Армстронг. Може би те изобщо не подозират, че той не е уведомен.
Стайвесънт кимна.
— Склонен съм да приема аргумента ти — каза той. — Бог ми е свидетел, че ми се иска да бъде така. Но не забравяй базата данни на Националния информационен център по криминалистика. Ако те бяха чужди на нашата професионална общност, щяха да се погрижат специално за да ни насочат към убийствата в Колорадо и Минесота. Трябва да приемем този факт.
— Оръжията им също доста убедително сочат в тази посока — каза Нили. — Както и това, че са знаели адреса на Фрьолих.
Ричър кимна.
— А също и отпечатъкът, за да сме точни. Ако наистина искаме да изпаднем в депресия, трябва да приемем, че те предварително са знаели, че отпечатъкът няма как да се появи в картотеките. И че сами са го проверили чрез нашата компютърна система.
— Е, това е върхът! — извика Стайвесънт.
— Само че аз не го вярвам — каза Ричър.
— Защо?
— Донеси писмата и дай да ги огледаме внимателно.
Стайвесънт се поколеба за миг, после стана от мястото си и излезе от стаята. След три минути се върна с една папка. Отвори я и нареди шестте снимки на ФБР под права линия точно в средата на масата. Още беше с розовия пуловер от сутринта. Яркият му цвят се отразяваше в гланцовата повърхност на фотохартията. Нили, която седеше отсреща през масата, се премести от тяхната страна и тримата се зачетоха в посланията.
— Е, добре — каза Ричър. — Да ги анализираме. Всичко, което знаем за тях. И не забравяйте, че го правим заради Фрьолих.