Снимките бяха двайсет на двайсет и пет сантиметра и една до друга образуваха редица с дължина метър и двайсет. Тримата трябваше да станат прави и да пристъпват настрани, от ляво на дясно по протежение на масата, за да ги огледат една по една.
Ти ще умреш.
Новоизбраният вице-президент Армстронг ще умре.
Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава.
Днес ще бъде извършена демонстрация на вашата уязвимост.
Хареса ли ви демонстрацията?
Скоро ще се случи.
— Е? — попита Армстронг.
— Обърнете внимание на третото писмо — каза Ричър. — Думата неумолимо е вярно написана.
— Е, и?
— Това не е толкова лесна дума. Както и уязвимост в четвъртото писмо. Новоизбраният правилно е изписано слято.
— Какво искаш да ни кажеш с това?
— Че писмата са написани доста грамотно.
— Е, така да е.
— Сега обърнете внимание на третото.
— Какво има пък там?
— Нили, ти какво ще кажеш? — попита Ричър.
— Някак тромаво и старомодно звучи — отвърна тя. — Денят се задава. При това неумолимо.
— Точно така — каза Ричър. — Донякъде архаично.
— Но какво доказва всичко това? — запита Стайвесънт.
— Нищо не доказва — каза Ричър. — Но подсказва някои неща. Някой от вас да е чел конституцията?
— Коя конституция? На Съединените щати?
— Същата.
— Мисля, че съм я чел — каза Стайвесънт. — Но сигурно е било преди доста време.
— Аз също — каза Ричър. — В училище навремето ни бяха раздали по един екземпляр на всички деца. Тънка книжка, пък с дебели картонени корици. И една такава, тясна. С остри ръбове. Ние се биехме с нея. Като те фраснат с такова нещо по главата, виждаш звезди посред бял ден.
— Е, и?
— Конституцията по същество е правен документ — каза Ричър. — Също и исторически, разбира се, но основно правен. Затова, ако някой реши да я отпечата във вид на книга, няма право да променя нищо в нея. Дори и запетайка. Нямаш право да изменяш стила, да подменяш остарели думи с по-съвременни, нищо. Ако не е възпроизведена дума по дума, не важи.
— Разбира се, че не важи.
— Първоначалният текст е от 1787 година. Екземплярът, който имам аз, съдържа всички поправки до двайсет и шестата включително, която е от 1971-ва и снижава минималната възраст за гласуване на осемнайсет години. Сто четирийсет и четири години делят тази поправка от първоначалния текст. А междувременно има приети още двайсет и пет поправки. Като всеки отделен текст, до последната запетайка, е възпроизведен точно както си е бил по времето, когато е написан.
— Е, и?
— Едно от нещата, които си спомням, е, че в първоначалните текстове вице президент са две отделни думи, дори без тире помежду. Две думи и толкова. В по-късни текстове пък се използва тире: вице-президент. Някъде от шейсетте години на деветнайсети век допреди Втората световна война това се е смятало за правилния правопис на думата.
— И тук е написано с тире — каза Стайвесънт.
— Точно така — каза Ричър. — Ето тук, във второто писмо.
— И какво означава това?
— Две неща — отвърна Ричър. — Знаем, че нашите хора са били прилежни ученици, защото пишат грамотно. Първото заключение е, че са ходили на училище в някакво затънтено място, където по тяхно време са се използвали стари учебници и педагогически помагала, които още тогава са били отдавна остарели. С което се обяснява и донякъде архаичният стил на третото послание. Затова казах, че сигурно са от някакъв беден селски район, където училищните такси са ниски. Второ, това означава, че тия типове никога не са припарвали до тайните служби. Защото при вас всичко се записва черно на бяло. Дори във войската не съм виждал такава бюрокрация. Така че, ако някой от тях е работил тук, той милион пъти е щял да срещне написано, или сам да напише, вицепрезидент със съвременния правопис, като една дума, без тире. Щеше да е свикнал с него.
В стаята настана мълчание.
— Може пък другият да го е написал — обади се Стайвесънт. — Оня, който не е работил при нас. Мъжът с палеца.
— Няма никакво значение кой — отвърна Ричър. — Както се сети и Банън, те са едно и също. Екип от съучастници. И перфекционисти при това. Ако единият го напише грешно, другият ще му го поправи. Затова смятам, че нито един от тях не е работил тук.
Стайвесънт се умълча.
— Много бих искал да ти повярвам — каза накрая той. — Но цялата ти теория се основава на някакво тире.
— Не бързай да я отричаш — каза Ричър.
— Не я отричам — каза Стайвесънт. — Мисля…