— От Армстронг — каза Ричър. — Трябва да установим кой го мрази толкова и защо.
Стайвесънт телефонира на някакъв специалист от Службата за анализ на охранителната дейност и му нареди незабавно да се яви при него. Човекът протестира, че тъкмо сега бил със семейството си на масата. Стайвесънт се смили и му даде два часа да си привърши вечерята и тогава да дойде. После тръгна сам за Хувър Билдинг за поредната си среща с Банън. Нили и Ричър останаха да го чакат на рецепцията. Там имаше телевизор, а Ричър много държеше да види дали Армстронг ще изпълни обещанието си и ще направи исканото изявление. До уречения час оставаха трийсет минути.
— Как си? — попита Нили.
— Чувствам се много странно — каза Ричър. — Сякаш съм двама души. Когато умираше, тя ме помисли за Джо.
— Какво би направил Джо на твое място в сегашната ситуация?
— Предполагам, че същото, което ще направя и аз.
— Ами направи го тогава — каза Нили. — За нея поне ти винаги си бил Джо. Защо да не отмъстиш за смъртта й?
Той не отговори.
— Затвори очи — каза Нили. — Събери си мислите. Трябва да се концентрираш върху човека на покрива.
Ричър поклати глава.
— Ако се концентрирам, нищо няма да разбера.
— Тогава се постарай да мислиш за нещо друго. Използвай периферното си зрение. Представи си, че гледаш в друга посока. Към съседния покрив, да кажем.
Той затвори очи. Видя ръба на покрива, рязко очертан на фона на блесналото слънце. Отгоре имаше лека мараня. Вдигна мислено поглед към небето. Припомни си звуците, които се чуваха тогава. Откъм опашката нищо особено. Обичайното потракване на прибори за сервиране. Гласът на Фрьолих, който казваше: Благодарим ви, че се отзовахте. И на мисис Армстронг: Добър апетит! Последното звучеше някак притеснено, сякаш съпругата на вицепрезидента не разбираше точно къде е и какво прави там. После тихото тупване на първия куршум в стената. Неточен изстрел. На метър и двайсет от главата на Армстронг. Вероятно убиецът бе избързал.
Той се качва на покрива по стълбището и се спира на вратата към терасата. Тихичко извиква Кросети. И Кросети отива при него. Мъжът го изчаква. Може би дори се дръпва обратно в стълбищната клетка. Кросети влиза след него. И бива застрелян. Оръжието е със заглушител. Мъжът прекрачва трупа и тича приведен към перваза на покрива. Коленичи и стреля припряно, преди да е заел удобна позиция, и пропуска целта. Куршумът изравя дупка в стената на метър и двайсет встрани от главата на Армстронг. Парченце мазилка одрасква Ричър по бузата. Мъжът дръпва затвора и се прицелва по-внимателно за втория изстрел.
Ричър отвори очи.
— Искам да помислиш как — каза той.
— Какво как? — попита Нили.
— Как са подмамили Кросети, за да напусне поста си. Искам да знам как са го направили.
Нили помълча няколко мига.
— Боя се, че хипотезата на Банън пасва най-добре — каза тя. — Кросети е обърнал глава и е видял някой познат.
— Ами ако не е? Тогава как?
— Ще помисля по въпроса. А ти се концентрирай върху убиеца.
Той отново затвори очи и мислено огледа покрива на съседния склад. Погледът му се върна върху масите за сервиране. Фрьолих, в последната минута от своя живот. Той видя за пореден път струята кръв, която пръскаше от шията й, и своята собствена инстинктивна реакция. Смъртоносен вражески огън. Посока? Той бе вдигнал поглед нагоре и бе видял… някакво наведено рамо или нещо като част от гръб. Което се движеше. Формата и движението някак си съвпадаха.
— Палтото му! — каза той. — Формата на палтото върху тялото на мъжа, гънките, които образуваше, докато той се движеше.
— Виждал си палтото и преди?
— Да.
— Какъв цвят беше?
— Не знам. Не съм сигурен дали изобщо имаше цвят.
— Тъкан, десен, дебелина?
— Тъканта е важна. Нито много плътна, нито тънка.
— Рибена кост?
Ричър поклати глава.
— Не беше онова палто от видеозаписа в гаража. Нито пък мъжът беше същият. Този беше по-висок и по-жилав. Горната част на тялото му беше някак издължена. Затова и палтото се гънеше така по него. Мисля, че беше дълго до глезените.
— Та ти си видял само рамото му!
— Падаше като дълга дреха.
— Как падаше?
— Енергично. Развяваше се, сякаш мъжът се движеше бързо.