— И тоя ги реди едни дивотии… — промърмори дежурният.
— Не си прав, добре говори — възрази Ричър.
Програмата премина на спортни новини. Дежурният изключи звука и се обърна да си гледа работата. Ричър затвори очи. Помисли си за Джо, после за Фрьолих. За двамата заедно. После отново извика в съзнанието си момента, когато бе обърнал поглед нагоре. Струята ситни капки кръв от шията на Фрьолих, извивката в рамото на стрелеца, който се отдръпваше, измъкваше, изхлузваше от мястото на престъплението. А палтото се развяваше подире му. Палтото. Той проследи цялата сцена още веднъж, също както телевизионният канал бе показал няколко пъти един и същ запис. Спря се на палтото. Вече знаеше. Очите му се отвориха широко.
— Е, реши ли как е станало? — попита той.
— Не мога да се отърва от внушението на Банън.
— Кажи го на глас.
— Кросети е видял познат, на когото е имал доверие.
— Мъж или жена?
— Според теб мъж.
— Добре, кажи го още веднъж.
Нили вдигна рамене.
— Кросети е видял някакъв мъж, на когото е имал доверие.
Ричър поклати глава.
— Не достига една дума. Кросети е видял някакъв тип мъж, на когото е имал доверие.
— Какъв? — попита Нили.
— Какъв тип човек може да проникне навсякъде, без да породи подозрения?
Нили го погледна.
— Някой от силите на реда?
Ричър кимна.
— Палтото беше дълго, червеникавокафяво, с едва забележима шарка. Платът беше тънък за палто, а прекалено дебел за шлифер. Затова се развяваше, докато оня тичаше.
— Кой тичаше?
— Оня полицай в Бисмарк. Лейтенантът или какъвто беше там. Пресрещна ме, докато излизах от църквата. Той, съшият, беше на покрива на склада.
— Убиецът е бил полицай?
— Това е много сериозно обвинение — каза Банън. — А всъщност ти си го видял за четвърт от секундата, при това от деветдесет метра разстояние в условия на тотален хаос.
Намираха се отново в залата за съвещания на ФБР. Стайвесънт не беше излизал оттам. Той още си беше с розовия пуловер. Залата изглеждаше също така внушително както първия път.
— Той беше — каза Ричър. — Няма никакво съмнение.
— На всички полицаи при назначаване на работа им се снемат отпечатъци от пръстите — отбеляза Банън. — Такъв е законът.
— Значи съучастникът му не е полицай — каза Ричър. — Оня от видеозаписа.
Никой не отговори.
— Той беше — повтори Ричър.
— За колко време го видя в Бисмарк? — запита Банън.
— За десетина секунди — отвърна Ричър. — Тичаше към църквата. Може, щом ме е видял вътре, да е побягнал навън, а като ме е видял да излизам, да се е опитал отново да влезе.
— Общо десет секунди и четвърт — каза Банън. — При това и двата пъти в ситуации на хаос и паника. Всеки адвокат ще те изяде с парцалите.
— Звучи логично — обади се Стайвесънт. — Бисмарк е родният град на Армстронг. Там е най-голяма вероятността да дреме някаква стара вражда.
Банън направи гримаса.
— Описание?
— Висок — каза Ричър. — Сламеноруса коса, леко посивяла. Слабо, издължено лице. Жилаво тяло. Дълго палто, червеникавокафяво, вълнено, разкопчано отпред. Туидено сако, бяла риза, вратовръзка, сиви вълнени панталони. Стари обувки голям номер.
— Възраст?
— Между четирийсет и пет и петдесет.
— Чин?
— Показа ми златна полицейска значка, но от шест-седем метра. Не можах да прочета какво пише. Стори ми се с висок чин. Може би лейтенант или дори капитан.
— Каза ли нещо?
— Извика нещо отдалече. Двайсетина думи общо.
— Негов ли беше гласът по телефона?
— Не.
— Значи вече имаме описания и на двамата — каза Стайвесънт. — Единият, от видеозаписа — нисък и набит, с палто рибена кост. Другият — полицай от Бисмарк, слаб, жилав и висок. Ниският ни се обади по телефона, негов е и отпечатъкът от палец. Той е убиецът от Колорадо с автомата, защото полицаят е снайперистът с пушката. Затова е тичал към камбанарията. Смятал е да стреля отгоре.
Банън отвори една папка. Извади лист хартия и внимателно го огледа.