— Не предполагах, че си толкова начетен — възкликна Банън.
— Попрочитам това-онова — обясни Ричър.
— Бих те призовал да се въздържаш от саморазправа.
— Саморазправа е несвойствена дума за един специален агент.
— Както и да е, не искам самостоятелни действия.
Ричър кимна.
— Разбрано.
Банън се усмихна.
— Е, какво, разреши ли загадката?
— Каква загадка?
— Ние приемаме, че пушката е била във вторник в Минесота и вчера в Северна Дакота. Днес вече е тук, във Вашингтон. Те не са я прекарали със самолет, това поне е ясно, понеже за пренасяне на дългоцевни огнестрелни оръжия с граждански полет се изисква такава документация, че не ти е работа. А пък с кола е твърде далеч. Излиза, че докато единият е бил с автомата МП5 в Бисмарк, другият е доставил пушката с кола от Минесота дотук. Ако и двамата са били едновременно в Бисмарк, значи притежават две еднакви пушки „Вайме“ — едната там, другата скрита тук някъде. А пък ако и двамата са били в Бисмарк, а имат само една „Вайме“, значи трети човек им я е прекарал от Минесота дотук, от което излиза, че си имаме работа поне с трима души, а не с двама.
Мълчание.
— Отивам да поговоря със Суейн — каза Ричър. — Пеша. Ще се поразкърша малко.
— Идвам с теб — рече Нили.
Двамата извървяха бързо разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню. По небето нямаше облаци и нощният въздух беше студен. Въпреки смога и оранжевото сияние на уличните лампи по небето се виждаха отделни звезди. Луната изглеждаше малка и далечна. Нямаше движение. Те минаха покрай Федералния триъгълник и насреща им започна да се приближава тъмната маса на Министерството на финансите. Загражденията по улиците към Белия дом бяха вдигнати. Градът се връщаше към нормалния живот. Сякаш нищо не се бе случило.
— Как си? — попита Нили.
— Примирявам се с действителността. Остарявам. Мозъчната ми дейност е забавена. Толкова се зарадвах, че разкрих Нендик бързо, а всъщност трябваше да се сетя веднага. Това не беше никакъв успех, а провал. Същото е с отпечатъка. Няколко дни се мотахме с него, опитвахме се да го пригодим към нашите теории, а не виждахме истината.
— Накрая обаче я разкрихме.
— И отново се чувствам гузен както винаги.
— Защо?
— Все разправях на Фрьолих, че се справя добре. А всъщност трябваше да й кажа да удвои часовите на покрива. По един на корниза и на стълбището. Това може би щеше да й спаси живота.
Нили мълчеше. Изминаха шест-седем крачки.
— Това е било нейна работа, не твоя — каза тя. — Не се чувствай гузен. Не можеш да отговаряш за всички хора на тоя свят.
Ричър не каза нищо. Просто продължи да крачи.
— А пък те са се представяли за полицаи — добави тя. — Можели са да преодолеят и двама часови, също както преодоляха този. Нещо повече, те са преминали сигурно покрай дузина униформени. Или повече. Кой ще ги спре? Цялата околност беше блокирана, но никой не можеше да го предвиди. Рисковете на професията.
Ричър не отговори.
— А пък ако бяха сложили двама часови, ония щяха да убият и двамата. Още една невинна жертва нямаше да помогне на никого.
— Ти съгласна ли си, че Банън прилича на полицай? — попита Ричър.
— А ти съгласен ли си, че са трима? — отвърна му с въпрос Нили.
— Не. В никакъв случай. Двама са. Банън недоглежда нещо. С мозък като неговия това е професионално изкривяване.
— Какво недоглежда?
— Ти смяташ ли, че прилича на полицай?
Нили бегло се усмихна.
— Същински полицай. Той като нищо си е бил такъв, преди да постъпи в Бюрото.
— С какво прилича на полицай?
— С всичко. С всяко нещо по себе си. С порите на кожата си.
Ричър замълча и продължи да крачи.
— Нещо в инструктажа на Фрьолих ми направи впечатление — каза той. — Преди да пристигне Армстронг. Тя предупреждаваше хората си, че е лесно да се дегизираш като бездомник, но е много трудно да изглеждаш точно като бездомник. Мисля, че същото се отнася и за полицаите. Ако аз, да кажем, си сложа туидено сако и мъхести вълнени панталони и груби обувки и вдигна в ръка полицейска значка, ще заприличам ли на полицай?
— Донякъде. Но не изцяло.
— Те обаче наистина приличат на полицаи. Аз видях единия и изобщо не се усъмних. Те проникват най-спокойно навсякъде, после се измъкват и никой не се сеща да ги спре.
— Това обяснява много неща — каза Нили. — Например защо са изглеждали на Нендик съвсем на място в полицейската кръчма. И на Андрети.
— Като теста за патицата на Банън — каза той. — Те изглеждат като полицаи, ходят като полицаи и говорят като полицаи.