— Това обяснява и откъде знаят например, че слюнката съдържа ДНК и че съществува Национален информационен център по криминалистика.
— А също и оръжията. Явно имат достъп до арсеналите на специалните части и на щатската полиция. Особено до пригодени карабини с неоригинални оптически мерници.
— Но същевременно знаем, че не са полицаи. Ти лично прегледа всичките деветдесет и четири снимки.
— Знаем само, че не са полицаи от Бисмарк — каза Ричър. — Може да са от някъде другаде.
Суейн още ги очакваше, когато пристигнаха. Изглеждаше дълбоко нещастен. Може би не от чакането. Приличаше на човек, който има да съобщава и да получава лоши новини. Той погледна въпросително Ричър и Ричър кимна.
— Казва се Андрети — рече той. — В същата ситуация, както и Нендик. Не е толкова смазан психически, но и той няма намерение да проговори.
Суейн мълчеше.
— Твоя е заслугата — продължи Ричър. — Ти пръв направи връзката. А пушката е „Вайме“ със сменен мерник — „Хензолт“ вместо „Бушнел“.
— Аз не съм специалист по огнестрелни оръжия — каза Суейн.
— Искам да ми кажеш какво знаеш за кампанията. Кой толкова му има зъб на Армстронг?
Известно време Суейн не отговори. После извърна поглед встрани и каза:
— Никой. Това, което казах на съвещанието, не беше истина. Аз направих този анализ още преди няколко дни. Той действително е засегнал отделни хора, но нищо по-значимо. Нищо необичайно.
— Че защо го каза тогава?
— Заради ФБР. Исках да ги отклоня от разследването им. Знам, че извършителите не са от нашите. Не мога да понасям, когато унижават моето ведомство.
Ричър замълча.
— Направих го заради Фрьолих и Кросети — продължи Суейн. — Те не заслужават такова отношение.
— Значи ти се водиш от вътрешното си чувство, а пък ние от едно тире — отбеляза Ричър. — Повечето случаи, с които съм се занимавал, са били изградени върху доста по-солидни улики.
— Сега какво ще правим?
— Ще търсим другаде — отвърна Нили. — Ако не е политическа вендета, трябва да е лична.
— Не мисля, че имам право да ви предоставям информацията — каза Суейн. — Тя се смята за поверителна.
— Защо, нещо лошо ли има?
— Не, иначе по време на кампанията щяха да го изровят.
— Че какъв е проблемът тогава?
— Верен ли е на жена си? — запита Ричър.
— Да — отвърна Суейн.
— А тя на него?
— Разбира се.
— Финансови машинации?
— Никакви.
— Всичко останало са много лични неща от далечното му минало. Какво толкова ще стане, ако им хвърлим един поглед?
— Предполагам, че нищо.
— Ами дай да ги видим тогава!
Те поеха по извитите коридори към библиотеката, но когато стигнаха там, телефонът звънеше. Суейн вдигна слушалката и после я подаде на Ричър.
— Стайвесънт е, търси теб.
Ричър послуша една минута и затвори телефона.
— Армстронг идва — каза той. — Много бил разстроен, нямал мира и искал да поговори с всички, които са били днес там.
Двамата оставиха Суейн в библиотеката и се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт пристигна минута след това. Все още беше с дрехите си за голф. Дори не беше изтрил кръвта на Фрьолих от обувките си. Кръвта бе засъхнала на безформени черни петна по кантовете на подметките. Изглеждаше на ръба на пълно физическо изтощение и психически срив. Ричър познаваше това явление; бе го наблюдавал безброй пъти. Някой може да изкара двайсет и пет години в безупречна служба, докато целият му живот, цялата му професионална кариера се сгромолясат за един ден. Поводът може да бъде всякакъв: атентатор самоубиец, хеликоптерна катастрофа, изтичане на свръхсекретна информация или пиянско сбиване на войници отпускари, завършило със смърт. След което цялата административна машина се задейства да раздава възмездие и изведнъж една бляскава кариера, цял жизнен път, увенчан с лаври и слава, се зачерква с едно драсване на перото, понеже във всеки случай някой трябва да опере пешкира. Следствените комисии не признават нещастните случайности или рисковете на професията.
— Ще бъдем в доста намален състав — каза Стайвесънт. — Аз пуснах повечето от хората си в еднодневен отпуск и нямам никакво намерение да им го отнемам само защото Армстронг не можел да спи.
След пет минути дойдоха още двама агенти. Ричър ги познаваше по физиономия — единият беше снайперист на покрива на един от складовете, а другият бе проверявал хората на опашката за храна. Двамата кимнаха уморено вместо поздрав и веднага се запътиха към кафе-машините. Когато се върнаха, носеха за всеки по едно кафе в пластмасова чашка.