Стайвесънт плъзна пликовете през бюрото.
— Долу ви чака кола — продължи той. — Ще ви закара до Джорджтаун и оттам нататък се оправяйте сами.
Двамата слязоха с асансьора до първия етаж, където Ричър се отби в главното фоайе. Беше огромно и полутъмно, и сиво, и празно; стъпките му отекваха сред студения мрамор. Той се спря пред гравираната каменна плоча и вдигна глава към името на брат си. Погледът му се премести на празното място, където скоро щяха да добавят и това на Ем И Фрьолих. После се обърна и отиде при Нили. Двамата бутнаха малката врата с кръглото прозорче от армирано стъкло и се упътиха към колата, която ги чакаше.
Белият ръкав си беше на мястото, преградил тротоара пред къщата на Армстронг. Шофьорът изравни задната врата на колата с отвора и каза нещо в микрофона на китката си. Секунда по-късно вратата на къщата се отвори и навън излязоха трима агенти. Единият премина през дължината на ръкава и отвори вратата на колата. Ричър слезе пръв, Нили се измъкна след него. Агентът затвори вратата и изчака равнодушно на тротоара, докато колата потегли и отмина. Вторият агент вдигна ръце встрани, за да им покаже с жест, че трябва да бъдат претърсени. Те застанаха неподвижно в сивкавия мрак на ръкава. Тялото на Нили се стегна в очакване на допира на непознати мъжки ръце. Но претърсването беше формално. Ръцете едва я докоснаха. Агентът дори не откри керамичния нож на Ричър, скрит в чорапа му.
После агентите ги въведоха в антрето и затвориха вратата зад тях. Отвътре къщата се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Солидна, респектираща постройка, която имаше вид, сякаш е най-малко на сто години, но като нищо ще изкара поне още толкова. Антрето беше украсено с раирани тапети и патинирани бронзови антики; по всяка свободна повърхност бяха окачени безброй картини в рамки. Върху дебелия мокет на пода имаше застлани килими. В един от ъглите се виждаше охлузена чанта за дрехи — вероятно готова за спешното заминаване на Армстронг за Орегон.
— Оттук — каза единият от агентите.
Той ги поведе към вътрешността на къщата и през една чупка в коридора — към скромна кухня с трапезария, която би подхождала повече на дървена хижа в планината. Цялата стая беше облицована с чамова ламперия; в единия край имаше маса за хранене, а в другия бяха кухненските уреди и мебелировка. Във въздуха се носеше силна миризма на кафе. Армстронг и жена му седяха на масата пред тежки керамични чаши с кафе и четири различни сутрешни вестника. Мисис Армстронг беше по анцуг; кожата й блестеше от пот, сякаш досега бе правила упражнения в домашния гимнастически салон. По всичко личеше, че не смята да придружава мъжа си до Орегон. Беше без грим. Имаше изморен и посърнал вид, сякаш събитията от наскоро приключилия Ден на благодарността бяха променили живота й из основи. Самият Армстронг изглеждаше спокоен. Беше с чиста изгладена риза под сакото, като бе вдигнал ръкавите си нагоре до лактите. Не носеше вратовръзка. Наведен над масата, четеше успоредно редакционните статии на „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.
— Кафе? — предложи мисис Армстронг.
Ричър кимна, тя стана и се запъти към кухненския бюфет. Свали още две керамични чаши от куките над барплота и наля кафето. Докато я гледаше как крачи към тях с по една чаша във всяка ръка, Ричър не можеше да прецени дали е висока или ниска. Беше от онези жени, които изглеждат ниски с ниски обувки, а високи с токчета. Тя се върна и им подаде чашите с безизразно лице. Армстронг вдигна глава от вестниците.
— Съжалявам за майка ви — каза Нили.
Армстронг кимна в отговор.
— Мистър Стайвесънт ме уведоми, че искате да говорим насаме — каза той.
— Така ще е по-добре — отвърна Ричър.
— Трябва ли и жена ми да присъства?
— Зависи какво разбирате под насаме.
Мисис Армстронг хвърли бърз поглед на съпруга си.
— Е, после ще ми разкажеш — рече тя. — Преди да тръгнеш. Ако счетеш за нужно.
Армстронг кимна още веднъж и демонстративно започна да прибира вестниците. След това се изправи, отиде до кафе-машината и допълни чашата си.
— Да вървим — каза той.
Поведе ги обратно през чупката в коридора към някаква закътана стая. Двамата агенти ги последваха и застанаха отвън от двете страни на вратата. Армстронг им хвърли извинителен поглед и затвори вратата зад себе си. Стаята беше обзаведена като кабинет, но по-скоро служеше за усамотение, отколкото за работа. На бюрото нямаше компютър. Самото бюро беше огромно и тежко, от масивно тъмно дъбово дърво. Отстрани имаше кожени столове. Книгите в библиотеката бяха все луксозни издания, наредени сякаш само за красота. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода имаше стар персийски килим. Някъде беше скрит освежител на въздуха, чието ухание се разпространяваше в притихналата стая. На стената имаше фотография в рамка, на която човешко същество с неопределен пол беше застанало върху голям леден къс. Съществото беше увито в огромно пухено яке с вдигната качулка и дебели ръкавици с един пръст, нахлузени чак до лактите. Качулката беше поръбена с дебела ивица кожа с дълги косми, която обрамчваше плътно лицето. Самото лице беше почти изцяло закрито от скиорска маска и опушено жълти очила за сняг. Една от ръкавиците беше вдигната за поздрав.