Армстронг отново замълча.
— Бях там през цялото време — продължи той. — Опитвах се да усмиря баща си, да го вразумя, но ония двамата ме гледаха така, сякаш бях съучастник. Сякаш стоях отстрани, за да се наслаждавам на унижението им. Което е най-лошото нещо за един побойник като тях. В погледа им се четеше чиста омраза. Срещу мен. Очите им сякаш казваха: След като си видял това, трябва да умреш. Толкова беше ужасно.
— И какво стана после? — попита Нили.
— Баща ми ги остави вързани на двора. Каза, че на следващата сутрин ще ги почне отначало. Влязохме си вкъщи и след малко си легнахме, но след един час аз се измъкнах тихомълком навън. Исках да ги освободя, но те в това време се бяха освободили сами. Нямаше ги. Бяха изчезнали. Повече не се появиха. Аз лично не съм ги виждал оттогава. Но пък нали отидох да следвам, така че не съм се и прибирал вкъщи освен за ваканциите.
— А междувременно баща ви е починал.
Армстронг кимна.
— Баща ми имаше високо кръвно, което не беше никак чудно за човек с неговия характер. Аз самият, може да се каже, бях забравил за тия двамата. За мен случката беше отдавна приключила. Но, от друга страна, онова, което не бях забравил съвсем, бяха израженията на лицата им. Погледите им. До ден-днешен са ми пред очите. В погледите им се четеше студена омраза. Като на двама самонадеяни побойници, свикнали да бъдат възприемани от околните като всесилни и непобедими. Сякаш със самия факт, че ги бях видял победени, аз бях извършил непростимо престъпление към тях. С което бях станал техен смъртен враг навеки. Така ме гледаха. Аз не се и опитвах да го разбера. Не съм психолог. Но оттогава досега не съм забравил този поглед. Когато пристигна пакетът и видях какво има вътре, нито за миг не се замислих кой е подателят, макар оттогава да са изминали трийсет години.
— Знаеш ли поне как се казват? — попита троснато Ричър.
Армстронг поклати глава.
— Не знам нищо за тях, освен че навремето сигурно са живеели в някое от околните градчета. Какво смяташ да правиш?
— Знам какво бих желал да направя.
— И какво е то?
— Бих желал да ти счупя и двете ръце и повече да не ми се мяркаш пред очите до края на живота ми. Защото, ако беше проговорил още в деня на изборите, сега Фрьолих щеше да е жива.
— Защо, по дяволите, не ни казахте? — запита Нили.
Армстронг поклати глава. Очите му се наляха със сълзи.
— Защото не предполагах, че положението е толкова сериозно — каза той. — Кълна се в дъщеря ми. Нима не разбирате? Тогава си казах, че тия се опитват само да ме уязвят, да ме накарат да се почувствам неловко. Чудех се дали все още ме смятат за виновен, или целта им е да ме злепоставят политически. Разбира се, че не се почувствах застрашен, защото навремето не се бях провинил с нищо. А не виждах никаква друга логическа причина да ми пратят бухалката. Бяха изминали трийсет години; и аз, и те сме вече възрастни и разумни хора. Така поне си мислех. Затова го приех като неуместна шега, и толкова. Не като реална заплаха. Стреснах се, наистина, но след един час ми мина. Забравих случая. Всъщност очаквах някакво вяло продължение, но си казах, че когато се случи, тогава ще го мисля. Но нищо повече не се случи. Поне доколкото знаех аз. Защото мен никой не ме информира. Чак досега. Ти ми го каза. А според Стайвесънт дори и сега не е трябвало да го знам. Докато междувременно хора страдат и умират. Господи, защо той не ми каза навреме? Щях да му разкажа всичко, стига да ме беше запитал.
Никой не отговори.
— Така че хем си прав, хем не си — каза Армстронг. — Знаех кой и защо, но не знаех нищо за случващото се. Не знаех средата на историята. Само началото и края. Още щом започна стрелбата, аз веднага разбрах какво става, повярвайте ми. Просто така, изведнъж вече знаех. Беше невероятен шок, като гръм от ясно небе. Значи това било продължението? Абсолютно безумие. Все едно да си очаквал да те замерят с гнили домати, а да са ти пуснали атомна бомба. Казах си, светът окончателно се е побъркал. Ти ме обвиняваш, че не съм ви казал, но как можех да зная? Как можех да предвидя подобно безумие?
Другите двама мълчаха.
— Та това е моята вина — каза Армстронг. — Не че преди трийсет години съм извършил нещо лошо, а че преди три седмици не ми е стигнало въображението да предвидя истинското значение на това, което се получи по пощата.
Никой не отговори.
— Да кажа ли сега на Стайвесънт? — попита Армстронг.