— Ти си знаеш — каза Ричър.
Настъпи продължително мълчание, през което човекът Армстронг изчезна и неговото място бе отново заето от политика Армстронг.
— Не искам да му казвам — рече той. — И за него ще е лошо, и за мен. Има пострадали хора, има загинали. Това ще се изтълкува като сериозна грешка в преценката от страна и на двама ни. Той е трябвало да ме запита, а аз да му кажа.
Ричър кимна.
— Остави на нас. Ти ще знаеш нашата тайна и ние твоята.
— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини.
— Е, във всеки случай няма да умрем веднага.
— Опишете ни ги — каза Нили.
— Бяха просто деца — каза той. — На моята възраст. Помня само очите им.
— Как се казваше градът?
— Ъндъруд, щата Орегон. Майка ми още живее там. За там съм тръгнал сега.
— А тия хлапаци са били от някой съседен град, така ли?
Армстронг хвърли бърз поглед на Ричър.
— Ти не каза ли, че са се върнали у дома и ще изчакат?
— Да — каза Ричър. — Така мисля.
— Това значи, че аз им отивам на крака.
— Не бой се — каза Ричър. — Тази хипотеза не важи в случая. Аз приемам, че те са очаквали, че ти ще си спомниш за тях, а не са предвидили прекъсването в комуникациите между теб и тайните служби. Целта им не е ти да заведеш службите до бърлогата им. Затова бърлогата им отдавна е сменена. Те вече не живеят в Орегон. В това поне можеш да бъдеш сигурен.
— Че как тогава ще ги откриете?
Ричър поклати глава.
— Не можем да ги открием. Във всеки случай не и навреме. Те ще трябва да открият нас. В Уайоминг, на възпоменателната служба.
— Аз също ще присъствам. С минимална охрана.
— Надявай се значи всичко да е свършило, преди да дойдеш.
— Да кажа ли на Стайвесънт? — запита отново Армстронг.
— Ти си знаеш — повтори Ричър.
— Не мога да отменя участието си, Няма да бъде уместно.
— Така е — каза Ричър. — Няма да се приеме добре.
— А вече и на Стайвесънт не мога да кажа.
— Така е — отвърна Ричър. — Не става.
Армстронг не каза нищо. Ричър стана да си ходи; Нили направи същото.
— Има и още нещо — каза Ричър. — Според нас двамата са станали полицаи.
Армстронг не помръдваше на стола си. За миг поклати глава, но после се спря и сведе поглед към бюрото. Лицето му помръкна още повече, сякаш събитията отпреди трийсет години отекваха в съзнанието му.
— По време на побоя чух нещо — каза той. — Тогава не му обърнах внимание, пък и не бях сигурен, че съм чул правилно. Но ми се стори, че в един момент те казаха, че баща им е полицай. Че могат да ни причинят големи неприятности.
Ричър не каза нищо.
Агентите от охраната ги изведоха навън. Те преминаха през брезентовия ръкав и излязоха направо на уличното платно. Завиха на изток и по тротоара поеха към най-близката спирка на метрото. Беше рано сутрин и въздухът беше бистър и студен. Кварталът беше съвсем пуст. По улиците нямаше никакви минувачи. Нили отвори плика, който й бе дал Стайвесънт. Вътре имаше чек за пет хиляди долара. На реда за цел на плащането беше написано: професионална консултация. В плика на Ричър имаше два чека — единият за същата сума от пет хиляди, а другият за сумата на отчетените разходи за проверката, които му бяха възстановени до цент.
— Трябва да си понакупим това-онова — каза Нили. — Не можем да ходим на лов в Уайоминг през зимата с такива дрехи.
— Не искам да идваш с мен — каза Ричър.
17
Те се скараха още отвън, на улицата в Джорджтаун.
— Ти какво, за личната ми безопасност ли се притесняваш? — запита Нили. — Няма нужда. Нищо няма да ми стане. Аз мога да се погрижа за себе си. Мога сама да взимам решения.
— Не се притеснявам за безопасността ти — каза Ричър.
— А за какво тогава? За способностите ми? Че аз съм сто пъти по-добра от теб.
— Знам, че си.
— Ами какъв ти е проблемът тогава?
— Че имаш какво да губиш. Лиценза си например.
Нили не отговори.
— Ти имаш лиценз, нали така? За упражняване на професията. Имаш офис, служебен адрес, търговска регистрация. Докато аз нямам нищо такова и като си свърша работата, просто ще изчезна. А ти не можеш просто да изчезнеш.
— Смяташ, че ще ни хванат ли?
— Аз бих могъл да рискувам. Ти не.
— Ако не ни хванат, няма никакъв риск.
Сега беше ред на Ричър да не отговори.
— Забрави ли какво каза на Банън? — настоя тя. — Докато лежа в засада и чакам ония да ми паднат на мушката, усещам как тръпки ми лазят отзад по гръбнака. Ричър, ти имаш нужда от някой да ти пази гърба.
— Тази кауза не е твоя.
— А откога пък стана твоя? Откакто някаква жена, дето брат ти я е чупил навремето, загина при изпълнение на служебния си дълг? Не ми звучи много убедително.