Отвътре халето изглеждаше доста добре оборудвано, ако не се смяташе това, че беше два пъти по-малко, отколкото отвън. Циментовият под беше оплескан с машинно масло, тук-там имаше стругове и други металорежещи машини, както и купища ламарина и снопове винкелно желязо. Задната стена обаче беше поне с три метра по-близо до вратата, отколкото би могло да се предположи от външните размери на бараката. Очевидно беше, че в оставащото пространство има доста обширно скрито помещение.
— Това е Еди Браун — каза Нили.
— Което не е истинското ми име — добави едрият мъжага.
Той се наведе и дръпна някаква метална пръчка, която се подаваше от купчината железа на пода. Оказа се, че всички те са заварени в обща маса, която на свой ред е заварена за металната стена, представляваща дъното на помещението. Цялата конструкция се завъртя безшумно на добре смазаните си панти като огромна врата. Човекът, който се представяше като Еди Браун, ги поведе напред и след няколко крачки се озоваха в един напълно различен свят.
Скритото помещение беше стерилно като болнична стая. Беше боядисано в бяло, а стените от три страни бяха покрити със стелажи и метални шкафове. Шкафовете бяха пълни с всевъзможни марки и системи пистолети — някои в кутии, други голи, докато стелажите бяха отрупани с дълги и къси карабини, гладкоцевни пушки, автомати и картечници. Десетки метри витрини и стелажи, претъпкани с оръжия, всички подредени успоредно като за изложба. В помещението се носеше остра миризма на оръжейна смазка. Четвъртата стена наподобяваше библиотека, но вместо книги по лавиците имаше кутии с боеприпаси за всички калибри и оръжейни системи. Ричър сякаш усети мириса на лъскав месинг, чисто нов картон и невидими следи от барут.
— Силно съм впечатлен — каза той.
— Взимайте каквото ви трябва — каза Еди Браун.
— Докъде могат да бъдат проследени серийните номера?
— До австрийската армия — отвърна оня. — После следите някак си се размиват.
Десет минути по-късно Нили и Ричър бяха отново на път с юкона. Якето на Ричър беше внимателно разстлано върху пода на багажното отделение, а под него се криеха два деветмилиметрови „Щаер“ ГБ, един „Хеклер & Кох“ МП5 без заглушител и една 5,56-милиметрова автоматична карабина М–16, както и по кутия с двеста патрона за всяка цев.
Пресякоха границата с Уайоминг по мръкнало, като се движеха по междущатска магистрала 25. При град Шайен се вляха в шосе 80 и поеха най-напред на запад, а при Ларами свиха на север. До градеца на име Грейс оставаха още пет часа път, защото той се падаше доста след Каспър. На картата се виждаше, че градът е разположен по средата на една абсолютно пуста равнина между високите планини на запад и безкрайните северноамерикански прерии на изток.
— Ще пренощуваме в Медисин Боу — каза Ричър. — Изглежда приятно местенце. Ще се постараем да стигнем в Грейс призори.
Селището Медисин Боу не изглеждаше чак кой знае колко приятно в тъмното, но на около три километра по-нататък имаше мотел със свободни стаи. Нили плати с картата си и после отидоха да вечерят в една бирария на километър и половина в другата посока, където сервираха тристаграмови телешки стекове на цената на една безалкохолна напитка във Вашингтон. По едно време ресторантът почна да се изпразва; те схванаха намека и тръгнаха към мотела. Ричър остави якето си върху оръжията в багажника, за да ги предпази от любопитни погледи. Още на паркинга си казаха „лека нощ“. Ричър си легна веднага. Докато заспа, през стената се чуваше как в съседната стая Нили пее под душа.
Събуди се в четири на следващата сутрин, събота. Нили отново се къпеше и отново пееше под душа. Кога, по дяволите, спи тази жена? — помисли си той. Измъкна се изпод завивките и пристъпи към банята. Пусна топлата вода докрай, при което сигурно отне от нейната, защото през стената се чу уплашен писък. Той веднага спря душа и я изчака да свърши. После се изкъпа, облече се и застана отвън при колата. Беше тъмно като в рог и ужасно студено. Западният вятър носеше ситни снежинки, които се въртяха във въздуха на светлината на лампите.
— Няма кафе — каза Нили.
На около час път откриха ресторантче, което тъкмо отваряше за закуска. Голямата му неонова фирма се виждаше от километър и половина. Заведението се падаше точно до отклонението на земния коловоз, който пресичаше в мрака горския резерват Медисин Боу. Приличаше на хамбар — ниска, продълговата постройка от боядисани в червено дъски. Отвън беше кучешки студ, но вътре беше топло и уютно. Те седнаха на една маса до прозореца със спуснато перде, поръчаха си яйца с бекон и препечени филийки и изпиха по няколко чаши силно горчиво кафе.