— И така, ще ги наречем за удобство Първи и Втори — каза Нили. — Първи е мъжът от Бисмарк, когото си виждал и ще познаеш лесно. Втори е човекът от видеозаписа в гаража. Него можем да го познаем по телосложението, а може и не. Във всеки случай не го знаем как изглежда в лице.
Ричър кимна.
— Значи търсим мъжа от Бисмарк, а другият трябва да е с него. Няма какво толкова да му мислим.
— Не ми изглеждаш особено въодушевен.
— Я по-добре си върви.
— Сега, след като те докарах чак дотук?
— Имам лошо предчувствие.
— Откакто убиха Фрьолих, си много напрегнат. Това е всичко. Оттук не следва, че непременно ще убият и мен.
Той не отговори.
— Двама на двама сме — каза Нили. — При това двамата с теб само срещу двама жалки тъпаци. И това те притеснява?
— Не особено — каза той.
— Те може изобщо да не дойдат. Според Банън сигурно ще се сетят, че е капан.
— Ще дойдат — каза Ричър. — Сега са предизвикани. За тях това е въпрос на себедоказване. А пък те са достатъчно ненормални, за да се хванат.
— Дори и да се хванат, на мен нищо няма да ми се случи.
— Ако ти се случи нещо, ще се почувствам ужасно.
— Няма, не бой се.
— Кажи ми, че не го правиш насила, заради мен.
— Правя го напълно доброволно — отвърна тя.
Той кимна.
— Да вървим тогава.
Излязоха отново на шосето. В светлината на фаровете им прехвръкваха снежинки. Западният ветрец ги въртеше във въздуха, сякаш бяха в безтегловност, после въздушната струя от колата ги увличаше, те прелитаха покрай прозорците и изчезваха назад в мрака. Бяха големи, едри снежинки, пухкави и сухи, макар и нарядко. Асфалтът беше грапав и неравен. От двете страни на пътя във всички посоки се простираше безкрайна пустош; мракът беше толкова необятен, че сякаш засмукваше шума на колата и се движеха в пълна тишина. Юконът летеше в ярко осветен тунел и гонеше снежинките.
— Сигурно в Каспър има полицейски участък — каза Ричър.
Нили кимна, без да отделя поглед от пътя.
— Поне стотина души, ако не и повече. Каспър е колкото Шайен. Всъщност почти колкото Бисмарк.
— Това значи, че отговарят и за Грейс.
— Предполагам, че заедно с щатската полиция.
— Следователно, ако в Грейс видим полицаи, това ще са нашите хора.
— Ти още ли си сигурен, че са полицаи?
Ричър кимна.
— Това е единственото логично обяснение. Първоначалният контакт и с Нендик, и с Андрети е направен в барове, посещавани от полицаи. Тези типове познават в детайли системата на Националния информационен център по криминалистика и имат достъп до оръжия, каквито се използват от службите. Проникват навсякъде и после най-спокойно се оттеглят. Показват значката и в най-големия хаос всеки им прави път. А ако Армстронг е прав и баща им сам е бил полицай, то шансът те да са наследили професията му е много голям. Както при нас, военните, това се предава от поколение на поколение.
— Моят баща не е бил военен.
— Да, но моят е бил, така че шансът за унаследяване е поне петдесет на петдесет. По-голям процент, отколкото при повечето останали професии. А знаеш ли кое е главното доказателство?
— Кое?
— Нещо, за което отдавна трябваше да се сетим. Нещо, което направо ще ти избоде очите, но ние просто не му обърнахме внимание. Двамата убити на име Армстронг. Как, по дяволите, можеш да намериш двама мъже, които да съвпадат и по име, и по възраст, и по цвят на косата и очите, и по форма на лицето, и по ръст, и по всичко останало? Че това си е направо невъзможно. Само че тия приятели са успели. За което има само един начин. Чрез базата данни на Службата за регистрация на моторни превозни средства. Там имат пълни данни за всеки гражданин на Съединените щати, включително снимка и адрес. Всичко, което ти трябва, за да го откриеш. Само че никой няма достъп до тази информация освен полицаите, които могат веднага да я свалят от компютъра.
Нили помълча няколко мига.
— Е, добре, значи наистина са полицаи!
— Разбира се, че са. А ние сме пълни тъпаци, че не се сетихме още във вторник.
— Но пък ако бяха полицаи, те щяха отдавна да са чували и за Армстронг.
— Защо? Всеки полицай познава само непосредствения си малък свят. По това те не се различават от всички останали хора. Ако си полицай и работиш в някакъв затънтен участък в щата Мейн или във Флорида, или в някой квартал на Сан Диего, може да познаваш по име и физиономия защитника на „Ню Йорк Джайънтс“ или нападателя на „Чикаго Уайт Сокс“, но няма никакъв начин да си чувал за младшия сенатор на Северна Дакота. Освен ако не си някакъв побъркан политикан. А повечето хора не са.