— Тук се е добивал петрол — каза Нили. — И каменни въглища. Но всичко е приключило преди осемдесет години.
— Каква равнина само — каза Ричър. — Нито едно хълмче.
Но той знаеше, че равнината е измамна. Под косите лъчи на утринното слънце се очертаваха плитки гънки в релефа — множество успоредни гърбици и долчинки, незначителни в сравнение с високите планини, останали зад гърба им, но които в никакъв случай не можеха да минат за равнина. Намираха се в преходна зона, където подножията на стръмните планини преминаваха във високи плата. Геоложките катаклизми отпреди милиони години бяха застинали в набръчкана земна маса като внезапно замръзнали вълнички по повърхността на гигантско езеро, което стигаше чак до Небраска, предлагайки милиони удобни скривалища за един самотен въоръжен пришълец.
— На нас ни трябва абсолютно равен терен — каза Нили.
Ричър кимна зад волана.
— Само с едно ниско хълмче на стотина метра от мястото, където ще застане Армстронг. Плюс второ хълмче на още сто метра зад него, откъдето да можем да наблюдаваме ние.
— Да, ама няма да е толкова лесно.
— В живота никога нищо не е лесно — каза Ричър.
Още около час пътуваха в мълчание. Шосето ги водеше на североизток към безкрайността. Слънцето се беше вдигнало над хоризонта, небето на изток беше цялото на ярки розови и пурпурни ивици. Зад тях Скалистите планини блестяха с отразена светлина. Право напред и вдясно беше безкрайна прерия, която профучаваше покрай колата като развълнувано море. Във въздуха нямаше и следа от сняг. Големите лениви снежинки бяха изчезнали.
— Отбий тук — каза Нили.
— Тук ли? — Ричър намали и спря. От шосето се отделяше черен път, който водеше незнайно къде. — Да не би натам да има град?
— Според картата има — отвърна тя.
Той даде заден ход, изравни се с разклона и отби. Километър и половина се движиха през борова гора, после гората внезапно свърши и пътят продължи през гола местност.
— Карай напред, не спирай — каза Нили.
Изминаха трийсетина километра Петдесет. Черният път се издигаше и падаше на вълни под колелата на юкона. От билото на поредния хълм пред погледа им се разкри безкрайна долина като гигантски плитък кратер, покрит с изсъхнала трева и див пелин. Може би имаше осемдесет километра в диаметър. Пътят разполовяваше долината като тънка линийка, начертана с върха на молив, и пресичаше реката, която преминаваше през дъното й. При моста се сливаха още два коларски пътя, които се появяваха сякаш от нищото. Наоколо без всякакъв ред и логика бяха разхвърляни миниатюрни постройки. Отдалеч цялата конфигурация приличаше на гигантска буква К, поръсена в пресечната точка на чертичките си, при моста, със следи от човешко присъствие.
— Ето, това е град Грейс, Уайоминг — каза Нили. — В пресечната точка на пътя, по който се движим, с южния ръкав на река Шайен.
Ричър намали и спря. Постави скоростния лост в позиция „паркиране“ и се облегна с лакти върху волана. Наведе се напред, подпря брадичка върху дланите си и се загледа през предното стъкло.
— Тук по ни прилича да сме на коне — каза той.
— С бели каубойски шапки — добави Нили — и с по един „Колт“ четирийсет и пети калибър.
— Аз лично ще се задоволя с „Щаер“-а — каза той. — По колко пътя може да се стигне дотам?
Нили плъзна пръст по картата на коленете си.
— Само по този — каза тя. — От две посоки: север и юг. Другите два пътя не водят доникъде. Свършват някъде в храсталаците. Може би стигат до някое ранчо или нещо такова.
— Откъде ще дойдат лошите?
— Ако идват от Невада, от юг. От Айдахо, от север.
— Значи можем да ги изчакаме тук и да им преградим пътя.
— Може да са стигнали преди нас.
Една от сградите, които се виждаха в далечината, беше като малка бяла игла, забодена с острието нагоре върху зелено квадратче. Църквата на Фрьолих, помисли се той. Отвори вратата и слезе от юкона. Заобиколи изотзад и извади от багажника далекогледа. Използван главно от орнитолози, уредът приличаше на половината от огромен бинокъл. Ричър го подпря на отворената врата и долепи окото си до окуляра.
Мощната оптика скъсяваше перспективата; двуизмерната зърнеста картина подскачаше с всеки удар на сърцето му. Той нагласи фокуса и градецът изведнъж се изправи пред него на видима дистанция от около осемстотин метра. Реката се виждаше като някаква драскотина, преминаваща напряко точно през средата му. Мостът беше каменен. Всички пътища към него бяха обикновени, коларски. С далекогледа се виждаха повече постройки, отколкото с просто око. Църквата се извисяваше самотно сред добре поддържана градина от четири-пет декара, вътре в южния ъгъл на К-то. Основите й бяха от камък, а останалата част — дъсчена и боядисана в бяло. Можеше спокойно да се намира някъде в провинцията на Масачузетс. Откъм южната й страна дворът се разширяваше в гробище с блеснали на слънцето надгробни камъни сред окосена ливада.