— Няма да дойдат дотук — каза Ричър. — Това е най-откритото място, което съм виждал.
Нили поклати глава.
— Няма начин да знаят това, докато не го огледат. Може да дойдат само за десет минути, но на нас повече не ни трябва.
— Къде ще отседнем?
Тя посочи с пръст.
— Ей там.
Ричър проследи пръста й до една постройка с проста дъсчена фасада и множество прозорци, на която се виждаше надпис: Чисти стаи.
— Страхотно! — каза той.
— Да пообиколим малко с колата — каза Нили. — Да почувстваме мястото.
Едно населено място във формата на буквата К предлага само четири посоки за опознаване, а те на идване вече бяха минали по северната чертичка. Ричър се върна до моста и пое на североизток, покрай реката. Минаха покрай всичко осем къщи, по четири от всяка страна, а след седем-осемстотин метра пътят се стесни в каменист коловоз. Отляво и отдясно имаше огради от бодлива тел, полускрити в изсъхналата трева.
— Оттук нататък са само ферми — каза Нили.
Самите ферми явно бяха на километри по-нататък. Пътят напред ту изчезваше от погледа, ту отново се появяваше според гънките на релефа. Ричър обърна джипа, върна се до моста и пое на югоизток по късата чертичка на К-то. Улицата като цяло приличаше на тази, по която вече бяха минали, само дето къщите бяха повече и по-нагъсто. След известно разстояние тя също се стесни в каменист коларски път, който се губеше в далечината. Отстрани на пътя имаше още бодлива тел и някакъв дървен навес без врата и с неясно предназначение, в който се виждаше ръждив пикап, целият обрасъл в жилава бледозелена трева. Сякаш не бе изкарван навън от втория мандат на Айзенхауер.
— Хайде сега, завий на юг — каза Нили. — Искам да разгледаме църквата.
По южната чертичка на К-то можеше да се стигне чак до Дъглас — град, отдалечен на около сто и двайсет километра, от които те изминаха с колата само първите пет. Електричеството и телефонните връзки на Грейс идваха от тази посока — провиснали по дървените, намазани с катран стълбове, жиците се губеха в далечината, следвайки идеално правата линия на шосето. Пътят им минаваше покрай църквата и гробището, после покрай няколко скупчени дървени къщи, два-три изоставени обора, после още двайсетина по-малки къщички, след което градът изведнъж свършваше и докъдето поглед стигаше, имаше само безкрайна прерия. Но теренът не беше съвсем равен. И тук имаше гънки, гърбици и долчинки, поизгладени от десетки хиляди години вятър, сняг и дъжд. Пътят се издигаше и спускаше плавно и равномерно на големи вълни от по три-четири метра, напомнящи нагънатата повърхност на океана при лек, постоянен вятър. Този ефект се подсилваше от изсъхналата близо метър висока трева, която се полюляваше ритмично на непрестанния бриз.
— Тук може да се скрие цяла рота войници — отбеляза Нили.
Ричър обърна и подкара юкона обратно към църквата. Отби и паркира до гробищната ограда. Самата църква много приличаше на онази край Бисмарк — съшият стръмен покрив над кораба, същата тромава квадратна камбанария. Отстрани на камбанарията имаше часовник, а отгоре — ветропоказател, знаме и гръмоотвод. Църквата беше боядисана в бяло, но боята не беше чак толкова ярка. Ричър погледна на запад; над планините в далечината се струпваха оловносиви облаци.
— Ще падне сняг — отбеляза той.
— Оттук не се вижда нищо — каза Нили.
Беше права. Църквата беше построена на най-ниската точка в речната долина. От основите й пътят откъм север се виждаше едва на стотина метра разстояние. Също и откъм юг. И в двете посоки платното изчезваше зад първата по-висока гърбица на релефа.
— Ще ни се изтърсят изневиделица, преди да ги забележим — каза Нили. — Трябва да застанем някъде, откъдето да ги виждаме.
Ричър кимна. Отвори вратата на юкона и слезе. Нили го последва и двамата закрачиха към църквата. Въздухът беше сух и студен. Тревата под краката им беше попарена от слана. Зимата се усещаше. На едно място с бяла памучна лента беше обозначено ново петно за гроб. Падаше се на запад от църквата, сред гъста девствена трева в края на редица поизтрити от времето надгробни камъни. Ричър заобиколи, за да погледне отблизо. Последните четири камъка бяха с име Фрьолих. Съвсем скоро към тях щеше да се прибави и пети. Той си представи ямата — дълбока, правоъгълна, с подравнени, изгладени стени.