Ричър кимна.
— При това го правеше много добре.
— Наистина ли?
— Беше страхотна. Най-добрата, която някога са имали.
Възрастният човек кимна видимо доволен.
— Как е Джо? — попита той. — Двамата сме се виждали няколко пъти.
— Джо умря — отвърна Ричър. — Преди няколко години. Загина при изпълнение на служебния си дълг.
Настана кратко мълчание.
— Моите съболезнования — каза накрая бащата.
— Не казвайте на мисис Фрьолих — помоли Ричър. — Ще й е по-леко, ако не знае.
Човекът отново кимна, обърна се и припряно закрачи след съпругата си.
— Видя ли? — каза Нили. — Не си ти виновен за всичко.
Близо до вратата на църквата имаше табло за обяви. Беше оформено като тесен шкаф със стъклени врати, стъпил на два масивни крака, забити в земята. Дъното му беше облицовано със зелен филц, обточен по диагонал с тънки памучни ленти, забодени с кабарчета. Зад тях бяха втъкнати разни обяви, написани на пишеща машина. Най-отгоре беше постоянното разписание на редовните неделни служби. Първата утринна служба беше всяка неделя в осем сутринта. Очевидно местната църква изискваше голяма активност от енориашите. До разписанието имаше набързо натракаш на същата машина съобщение, че следващата неделна служба ще бъде в памет на Мери Иви Фрьолих. Ричър погледна часовника си и потръпна от студа.
— Остават двайсет и два часа — каза той. — Време е да заредим оръжието.
Те докараха юкона до църквата и отвориха задната врата. Наведоха се вътре и заредиха и четирите оръжия. Взеха по един „Щаер“. Освен това Нили взе картечния пистолет МП5, а Ричър — автоматичната карабина М–16. Разпределиха останалите патрони по джобовете си според вида на оръжието. После заключиха колата и я оставиха.
— Редно ли е да се внася оръжие в църква? — попита Нили.
— Редно е в Тексас — отвърна той. — А пък тук си е направо задължително.
Те бутнаха навътре тежката дъбова врата и влязоха в църквата. Като сграда тя много приличаше на тази в Бисмарк. Ричър се запита дали в тези селски райони църквите не се изписват по каталог както всичко останало. Същата разсъхната блажна боя в цвят слонова кост, същите излъскани пейки, същите три въжета, провесени от камбанарията. Същото извито стълбище. Двамата се качиха до площадката и видяха същата дървена стълба, закрепена с болтове за стената, и същия капак в тавана над нея.
— Все едно, че съм си у дома — каза Ричър.
Следван по петите от Нили, той се заизкачва нагоре и през капака проникна в помещението с камбаните. Самото то беше твърде различно от онова на църквата в Бисмарк. Вътре освен трите камбани имаше и часовников механизъм — месингов куб със страна метър и двайсет, монтиран върху стоманени греди непосредствено над камбаните. Часовникът беше с два циферблата, чиито стрелки се задвижваха синхронно от едни и същи зъбни колела посредством стоманени валове, излизащи от срещуположните страни на куба и минаващи през съответните отверстия в циферблатите. Двата часовника бяха монтирани на местата на дървените капаци от източната и западната страна на камбанарията. Машината тиктакаше гръмогласно. Зъбните колела, котвата и балансът прещракваха с остър метален звън. Чак камбаните резонираха и тихичко звънтяха.
— На изток и запад нямаме видимост — каза Ричър.
Нили вдигна рамене.
— На север и юг стига — отвърна тя. — Нали оттам минава пътят.
— Май си права — каза той. — Е, ти поемаш юга.
Той се наведе и под гредите и стоманените валове пропълзя към прозореца с дървен капак, който гледаше на север. Коленичи и погледна през пречките. Виждаше се абсолютно всичко — мостът и реката, целият град, земният път поне на петнайсет километра на север. Беше прав като конец и напълно пуст.
— Как си? — подвикна той на Нили.
— Отлично — отвърна тя. — Оттук се вижда едва ли не чак до Колорадо.
— Ако забележиш нещо, викни.
— Ти също.
Часовникът отброяваше всяка секунда: дзън, дзън, дзън. Звукът беше силен, равномерен и неумолим. Ричър погледна към механизма и се запита дали шумът ще го влуди, преди да го приспи. На три метра зад гърба му се чу как скъпа метална сплав остъргва дърво — Нили беше подпряла картечния си пистолет на стената. Той също положи своята М–16 на дъските до коленете си. Размърда се, докато се настани толкова удобно, колкото изобщо позволяваше пространството. После се загледа навън и зачака.
18
Въздухът беше студен, а на двайсет метра над земята лекият бриз си беше истински вятър, който безмилостно духаше през капаците и насълзяваше очите. Те чакаха вече два часа, през които не се бе случило нищо. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Освен часовникът. За два часа бяха опознали и привикнали със звука му. Всяко дзън беше съставено от цяла гама отделни металически честоти — от приглушения басов звън на големите зъбни колела, през тъничкото тиктакане на котвата, до пискливото, леко забавено дзинн, от резонанса на най-малката камбана. Звукът на бавното полудяване.