Ричър стана, притисна се до стената и се опита да погледне косо надолу към улицата. Летвите на капаците бяха наклонени под постоянен ъгъл надолу и около основата на църквата се образуваше сляпо петно с радиус около дванайсет метра.
— Къде се дянаха? — извика той.
— Представа нямам.
През воя на вятъра се чу приглушен шум на двигател. Голям, осемцилиндров, който работеше на бавни обороти. Ричър изви шия надолу. В полезрението му полека навлезе златистият преден капак. После покривът. Задният прозорец. Джипът прекоси целия град, мина по моста и продължи по шосето на другия бряг с не повече от трийсет километра в час. Още стотина метра пълзя бавно, после рязко ускори и решително пое на север.
— Дай далекогледа! — извика Ричър.
Нили му го подхвърли обратно, той го подпря на пречките на капака и проследи отдалечаващия се джип. Тъмното задно стъкло също беше зацапано с жълтеникава кал, само с една черна почистена дъга в обсега на чистачката. Бронята отзад също беше огромна и хромирана. На задната врата с големи изпъкнали букви пишеше ШЕВРОЛЕТ ТАХО. Задният номер беше плътно покрит с кал и луга от пътя. По вратата се виждаха следи от ръце. Джипът, изглежда, бе навъртял доста километраж през последните два дни.
— Отиват си — извика Ричър.
Той ги проследи с далекогледа, докато се изгубиха в далечината.
Тежката машина се друсаше и подскачаше по неравностите на пътя, смалявайки се постепенно в жълтеникава точка. Десет минути след като бе минала покрай тях, тя се изкачи на поредната гърбица на шосето, златистата боя проблесна за последно на слънцето и окончателно изчезна от погледа.
— Нещо при теб? — попита Ричър.
— На юг е чисто — отвърна тя.
— Отивам да взема картата. Ти наблюдавай и в двете посоки, докато се върна. Ще ти се наложи да потанцуваш малко напред-назад под тоя часовник.
Той се провря през капака на пода и намери с крака стълбата. Заспуска се заднишком надолу, схванат от студ. Стигна до междинната площадка, обърна се и заслиза по витото стълбище. Излезе от камбанарията и после от църквата. Закуцука през гробището и под зъбатото зимно слънце се насочи към юкона.
Отдалеч забеляза бащата на Фрьолих, който бе застанал до колата и я оглеждаше озадачено, сякаш се надяваше да му отговори на някакъв съдбоносен въпрос. Възрастният човек видя отражението на Ричър в страничното стъкло и се извърна, за да го посрещне.
— Търсят ви на телефона — каза той. — Мистър Стайвесънт от тайните служби във Вашингтон.
— Сега?!
— От двайсет минути чака. Опитвах се да ви открия.
— Къде е телефонът?
— У дома.
Къщата на семейство Фрьолих беше една от белите постройки на късата югоизточна чертичка на К-то. Човекът тръгна напред с широката си припряна крачка. Ричър трябваше да подтичва, за да не изостане. Пред къщата имаше малка градинка с бяла дъсчена ограда. Беше пълна с билки и полудиви цветя, попарени от сланата. Вътре беше тъмно и се носеше приятна миризма. Подът беше от широки, тъмни дъски. Тук-там бяха постлани парцалени черги. Мистър Фрьолих ги въведе в нещо като гостна. До прозореца имаше старинна маса, а върху нея — телефон и снимка в рамка. Телефонът беше много стар модел с тежка бакелитова слушалка и плетен кабел с текстилна изолация. На снимката се виждаше самата Ем И на около осемнайсет години. Косата й беше малко по-дълга, отколкото я знаеше Ричър, и леко по-светла. Лицето й беше открито и невинно, оживено от миловидна усмивка. Очите бяха тъмносини, блеснали от надежди за бъдещето.
До масата нямаше стол. Явно семейство Фрьолих бяха от онова поколение американци, което все още вярваше, че по телефон се говори прав. Ричър размота кабела, който се бе оплел на топка, и вдигна слушалката до ухото си.
— Стайвесънт? — каза той.
— Ричър? Има ли новини?
— Още не.
— Каква е обстановката?
— Службата е в осем сутринта — каза Ричър. — Предполагам, че го знаеш.
— Какво друго трябва да знам?
— С хеликоптер ли ще дойдете?
— Така е по план. Той засега е в Орегон. Оттам ще го докараме със самолет до една военновъздушна база в Южна Дакота, а остатъка от разстоянието ще вземем с военен хеликоптер. Общо с мен сме осем души.
— Той искаше трима.
— Нямаше как да ни спре. Всички сме нейни приятели.
— Не може ли да възникне внезапна повреда по хеликоптера? Да си останете в Южна Дакота?
— Веднага ще се сети. Освен това от базата няма да се навият. Те за нищо на света не биха поели върху себе си вината за неговото отсъствие.
Ричър погледна през прозореца.
— Е, поне ще видите църквата отдалеч. През улицата откъм изток има място за кацане. Оттам до вратата на църквата са около петдесет метра. Гарантирам, че в непосредствена близост всичко е чисто. Ние смятаме да прекараме нощта на камбанарията. Но в по-далечния периметър теренът е истински кошмар. Откъм югозапад е напълно оголен в дъга от около сто и петдесет градуса. Освен това има безброй естествени укрития.