— Как позна? — попита тихо тя.
— Беше пистолетът на Фрьолих — отвърна той. — Откраднали са го от кухнята й. Познах го по драскотините и петната от смазка. Тя държеше пълнителите си в едно чекмедже, заредени може би от пет години.
— Можеше все пак и да гръмне — каза Нили.
— Животът е хазарт — каза той. — От начало до край. Или ти не смяташ така?
Тишината ги обгръщаше отвсякъде. Също и студът. На хиляда километра наоколо имаше само замръзнала пустош, а те стояха на място, задъхани, треперещи, и от прилива на адреналин леко им се виеше свят.
— Колко ще продължи тая загубена служба? — попита той.
— Знам ли? — отвърна Нили. — Четирийсет минути. Час.
— Няма какво да бързаме значи.
Той прегази дълбоката пряспа и намери пистолета си. Двата трупа вече бяха побелели от снега. Той пребърка джобовете им и взе портфейлите и кожените калъфи с полицейските им значки. Избърса острието на ножа си в палтото на мъжа от Бисмарк. Отвори и четирите врати на шевролета, за да навее вътре сняг и да го покрие по-бързо. После двамата се добраха с несигурна крачка до юкона и се качиха вътре. Обърнаха се и хвърлиха последен поглед назад. Снегът трупаше и бързо заличаваше всички следи. След четирийсет и осем часа от труповете и златистия шевролет нямаше да се вижда нищо. После леденият вятър щеше да превърне повърхността на снега в гладка коричка чак до пролетното топене.
Нили подкара бавно колата. Ричър сложи портфейлите на коленете си и заоглежда значките. Джипът занасяше и се накланяше по неравностите и той с усилие успяваше да ги задържи пред очите си.
— Били са полицаи в един окръг в Айдахо — каза той. — Някакъв селски район южно от Бойзи, доколкото знам.
Той прибра значките в джоба си. Отвори портфейла на мъжа от Бисмарк. Беше от кафява кожа, сгъваше се на три. Кожата беше суха и напукана. Вътре имаше мътно найлоново прозорче с полицейска служебна карта. От снимката го гледаше познатото изпито лице.
— Казва се Ричард Уилсън — каза Ричър. — Редови детектив.
В портфейла имаше две кредитни карти и шофьорска книжка от Айдахо. И още: разни хартийки и триста долара в брой. Той разпръсна хартийките по коленете си, а парите мушна в джоба. Отвори портфейла на мъжа от гаража. Черен, имитация на крокодилска кожа, със служебна карта от същия полицейски участък.
— А това е Питър Уилсън — каза Ричър. Погледна шофьорската книжка. — С една година по-малък от брат си.
Питър имаше три кредитни карти и близо двеста долара в брой. Ричър пъхна парите в джоба си и погледна напред. Облаците бяха останали далеч назад; небето на изток беше ясно. Слънцето блестеше право в очите им. Във въздуха високо горе се носеше малка черна точка. Камбанарията на църквата едва се различаваше в далечината, на почти трийсет километра. Юконът неумолимо се друсаше към нея. Черната точка стана по-голяма. Отгоре й се виждаше сивкавата мъглявина на ротора. Изглеждаше като застинала във въздуха. Ричър се подпря с лакти на арматурното табло и се взря нагоре през предното стъкло. В горната си част стъклото имаше опушена ивица. През нея се виждаше, че хеликоптерът се снижава. Ричър вече различаваше формата му — дебела и издута в предната си част. Приличаше на „Найт Хоук“. От хеликоптера също видяха църквата и се понесоха към нея. Машината пореше въздуха като някакво тлъсто насекомо. Отдолу юконът прескачаше гърбиците на терена. Портфейлите се изхлузиха от коленете на Ричър и хартийките се разпиляха по пода. Хеликоптерът вече беше при църквата. Той висеше във въздуха и се извърташе странично към нея.
— Никакви дърводелски инструменти — каза Ричър. — Стикове за голф.
— Моля?
Той вдигна нагоре една от хартийките.
— Разписка от Ю Пи Ес. Въздушна пратка, експрес. Подадена от Минеаполис. Адресирана до Ричард Уилсън, до поискване, в някакъв мотел във Вашингтон. Картонена кутия трийсет на трийсет сантиметра, дълга метър и двайсет. Съдържание: комплект стикове за голф.
Той млъкна. След малко вдигна друга хартийка.
— Има и още нещо — каза той. — Сигурно на Стайвесънт ще му е интересно да го види.