Хеликоптерът кацна в средата на празното поле. Те спряха колата, излязоха и походиха в кръг на озъбеното зимно слънце, за да се поразкършат. Двигателят започна да изстива и силно пукаше. Ричър нареди полицейските значки, служебните карти и шофьорските книжки на купчинка върху седалката, после замахна и изхвърли празните портфейли далеч в тревата.
— Трябва да се освободим от всичко излишно — каза той. Те избърсаха отпечатъците си от четирите оръжия и ги хвърлиха в четири посоки — на север, юг, запад и изток. Изсипаха резервните патрони от джобовете си и ги замятаха надалеч с шепи. Месинговите гилзи описаха блестящи дъги на слънцето и се пръснаха в тревата. Далекогледът ги последва. Ричър си задържа само шапката и ръкавиците. А също и керамичния нож. Беше се привързал към него.
Когато привършиха, те подкараха колата и без да бързат, подрусвайки се лениво по неравната земя, се прибраха в града. Минаха през съборената гробищна ограда, паркираха до чакащия хеликоптер и слязоха от джипа. От църквата долитаха звуци на орган и пеене на хор. Никакви тълпи. Никакви телевизионни камери и репортери. Сцената беше сдържана и изпълнена с достойнство. На дискретно разстояние беше паркирана патрулна кола на полицията от Каспър. До хеликоптера стоеше пилот от военновъздушните сили с летателен костюм и се оглеждаше внимателно. Може би изобщо не беше пилот. Може би беше от хората на Стайвесънт и летателният костюм бе взет на заем. Може би зад вратата на хеликоптера имаше скрита карабина. Може би „Вайме“ Мк2.
— Добре ли си? — попита Нили.
— Аз винаги съм добре — отвърна Ричър. — А ти?
— И аз.
Те постояха отвън четвърт час, без да могат да определят дали им е студено или топло. Приглушеният орган изпълни дълга траурна мелодия. Настана тишина, после се зачуха множество бавни стъпки, отекващи по прашния дъсчен под. Голямата дъбова врата се отвори и хората тръгнаха навън, към слънчевата светлина. Енорийският свещеник и родителите на Фрьолих застанаха отстрани и всички останали им казваха по нещо на излизане.
След минута-две излезе и Армстронг, следван от Стайвесънт. И двамата бяха с черни палта. Около тях се движеше плътна група от седмина агенти. Армстронг каза нещо на свещеника, после се ръкува със семейство Фрьолих и каза още нещо. След това охраната му го поведе към хеликоптера. Той забеляза Ричър и Нили и се насочи към тях; лицето му изразяваше въпрос.
— И ще заживеем щастливо до дълбоки старини — каза Ричър.
Армстронг кимна отсечено.
— Благодаря.
— Моля — отвърна Ричър.
Армстронг се поколеба за миг, после се обърна, без да се ръкува, и закрачи към хеликоптера. Стайвесънт се приближи сам към двамата.
— Щастливо, така ли? — каза той.
Ричър наизвади от джобовете си значките, служебните карти и шофьорските книжки и му ги подаде. Стайвесънт подложи шепи, за да ги поеме.
— Може би по-щастливо, отколкото предполагаш — каза Ричър. — Не бяха от твоите, това поне е сигурно. Полицаи от Айдахо, от някакъв град до Бойзи. Тук са написани адресите им. Сигурен съм, че ще откриеш всичко, което търсиш. Компютъра, принтера, палеца на Андрети в хладилника. Може и още нещо.
Той бръкна в джоба си и извади последната хартийка.
— Това беше в единия от портфейлите. Касова бележка. Миналия петък са купили шест кутии готова храна и шест бутилки минерална вода.
— Е, и? — попита Стайвесънт.
Ричър се усмихна.
— Не вярвам да са пазарували за себе си в тая суматоха. Мисля, че е било за мисис Нендик. Тя вероятно е още жива.
Стайвесънт грабна бележката от ръката му и се затича към хеликоптера.
На следващата сутрин — понеделник — Ричър и Нили се сбогуваха на летището в Денвър. Ричър прехвърли на нейно име чека с хонорара си, а тя му купи билет първа класа с „Юнайтед Еърлайнс“ до нюйоркското летище Ла Гуардия. Той я изпрати до изхода за нейния полет до Чикаго. Пътниците вече се качваха. Тя мълчеше. Постави чантата си на пода и застана срещу него. Изведнъж се изправи на пръсти и го прегърна — бързо и несръчно, сякаш не съзнаваше точно какво прави. Всичко продължи само миг. После го пусна, вдигна чантата си и се затича по ръкава към самолета. Не се обърна повече.
Той кацна на Ла Гуардия късно вечерта. Взе автобус, после се прехвърли на метрото до Таймс Скуеър и тръгна по Четирийсет и втора улица, докато откри новия клуб на Би Би Кинг. Вътре свиреше блус квартет. Бяха доста добри. Той изчака края на парчето и се върна при разпоредителя.
— Тук нямаше ли миналата седмица една възрастна певица? — попита той. — Гласът й звучи малко като на Дон Пен. Нейният брат й акомпанира на йоника.