— Не държа да ме обичат — отвърна Ричър.
— Аз имам и друга работа… — обади се Нили.
— Вземи си отпуск — предложи Ричър. — Навъртай се наоколо, нека ни мразят заедно.
— Ще ми платят ли?
— Сигурна съм, че ще получите хонорар — каза Фрьолих.
Нили вдигна рамене.
— Е, какво пък! Предполагам, че моите съдружници ще бъдат впечатлени. Работя за правителството. Връщам се в хотела, ще се обадя на няколко телефона, да видим дали ще се оправят известно време без мен.
— Не искаш ли най-напред да идем да вечеряме? — попита Фрьолих.
Нили поклати глава.
— Не. Ще си поръчам храна в стаята. Вие двамата вървете.
Те поеха по тесните коридори към кабинета на Фрьолих и тя извика шофьор да закара Нили до хотела. После лично я изпрати до гаража и когато се върна, Ричър седеше зад бюрото й.
— Вие двамата гаджета ли сте? — запита тя.
— Кои ние?
— Ти и Нили.
— Що за въпрос е пък това?
— Когато й предложих да вечеряме заедно, тя сякаш се дръпна нещо.
Ричър поклати глава.
— Не, не сме гаджета.
— А не сте ли били преди? Изглеждате ми страшно близки.
— Наистина ли?
— Тя явно те харесва, ти нея също. Пък е и доста симпатична.
Той кимна.
— Наистина я харесвам. И е симпатична. Но никога не сме били гаджета.
— Защо?
— Как защо? Просто не се е получило. Нали разбираш?
— Предполагам, че да.
— Във всеки случай не виждам теб какво те засяга. Ти си бивше гадже на брат ми, не мое. Аз дори не знам как се казваш.
— Ем И.
— Марта Ивлин? Милдред Илайза?
— Да вървим — каза тя. — Да вечеряме. У нас.
— У вас?!
— В тоя град не можеш да намериш свободна маса в неделя вечер. Пък и във всеки случай не мога да си позволя да те водя на ресторант. Освен това още пазя някои от нещата на Джо. Може да ги дам на теб.
Тя живееше в малка, добре отоплена къщичка на неугледна улица отвъд река Анакостия, в близост до военновъздушната база „Болият“. Кварталът беше такъв, че човек можеше само да си дръпне завесите и да се опита да забрави къде се намира. Мястото й за паркиране беше отпред на улицата, а къщата беше с дървена входна врата, — от която през малко антре се влизаше направо в дневната. Отвътре беше обзаведена удобно и доста уютно. Дъсчен под, килим, старинни мебели. Малък телевизор с кутия на кабелния декодер. Лавица с книги, мини стереоуредба с няколко десетки диска, подпрени отстрани. Радиаторите бяха надути докрай; Ричър си свали якето и го сложи на облегалката на един стол.
— Бих предпочела да не е вътрешен човек — каза Фрьолих.
— Това все пак е по-добре от реална външна заплаха.
Тя кимна и пристъпи към задната част на стаята, където сводеста врата водеше към неголяма кухня с висок барплот. Огледа се нерешително наоколо, сякаш за пръв път виждаше собствените си шкафове и домакински уреди и се чудеше за какво ли могат да служат.
— Защо не си поръчаме китайско? — предложи Ричър.
Фрьолих свали сакото си, сгъна го на две и го положи върху едно от високите столчета.
— Като че ли си прав — отвърна тя.
Отдолу беше по бяла блуза, която без сакото изглеждаше мека и женствена. Кухнята беше осветена с обикновени, не много силни крушки, чиято светлина учтиво скриваше малките бръчици по кожата й, които се виждаха на ярките халогенни лампи в офиса. Той я гледаше и си представяше какво в нея е привлякло брат му преди осем години. От едно чекмедже тя измъкна меню на китайски ресторант, набра номера и направи поръчка. Кисело-лютива супа и пиле по сечуански за двама.
— Нали нямаш нищо против? — попита го тя.
— Не ми казвай! Същите ястия, които е обичал Джо навремето. Познах ли?
— Някои от нещата му са още при мен — отвърна тя. — Ела да им хвърлиш един поглед.
Тя го поведе през малкото антре по стълбите към втория етаж. В предната част на къщата се намираше стаята за гости. Към нея имаше дълбок килер. Когато тя отвори вратата, вътре автоматично се запали електрическа крушка. Килерът беше пълен с всевъзможни ненужни вещи, но на металната релса висяха цяла редица костюми и ризи, още в найлоновите калъфи от химическото чистене. Найлонът беше пожълтял и станал чуплив от годините.
— Всичките са негови — каза тя.
— Оставил ги е при теб? — попита в недоумение Ричър.
Тя докосна ръкава на едно от саката през найлона.
— Все си мислех, че ще дойде да си ги вземе — каза тя. — Но той не дойде. Цяла година. Сигурно не са му трябвали.
— Може да е имал и други костюми.
— Имаше общо две дузини, ако не се лъжа.
— Какъв човек може да има двайсет и четири костюма?
— Джо беше голямо конте — отвърна тя. — Сигурно си спомняш.