Нили не отговори. Лентата продължаваше неумолимо да се движи назад. На екрана не се случваше нищо. Квадратното помещение си стоеше неподвижно, притъмнено и пусто.
— Известно време ме беше яд на него, че прояви такава немарливост — каза Ричър. — Но после си помислих, че не мога да го виня за това. За да бъде внимателен, човек най-напред трябва да знае за какво точно да внимава. А Джо нямаше как да го знае. Той просто не гледаше по този начин на нещата.
— Е, и?
— И сега си мисля, че мен ме е яд, задето не отидох да свърша работата вместо него. — Той поклати глава. — Не се бяхме виждали цели седем години. Аз дори нямах представа къде е. Той нямаше представа къде съм. Но някой като мен би бил в състояние да му помогне. Стига да го беше помолил.
— Прекалено горд ли беше?
— Не, прекалено наивен. Това е всичко.
— Дали изобщо е можел да реагира? Искам да кажа, в момента на засадата.
Ричър направи гримаса.
— Мисля, че ония са били доста добри. На средно оперативно ниво по нашите стандарти. Може би е имало възможност за реакция. Но явно е ставало въпрос за части от секундата. В такива моменти се действа по инстинкт. А пък на Джо инстинктите му бяха притъпени от интелекта. Той винаги имаше нужда от време за размисъл. Сигурно и тогава е спрял, за да помисли. И това го е накарало да изглежда страхливец в очите на убийците си.
— Наивник и страхливец — повтори Нили. — Само дето колегите му не споделят това мнение.
— Сред тях Джо може да е изглеждал като някакъв безразсъден храбрец — отвърна Ричър. — Всичко е относително.
Нили се размърда на стола си, загледана в екрана.
— Скоро ще стане полунощ — каза тя. — Часът на вещиците.
Броячът тъкмо бе отмерил дванайсет и половина и с бърза скорост наближаваше дванайсет. В квадратното помещение цареше спокойствие. После, в дванайсет и шестнайсет минути, чистачите нахълтаха на заден ход от мрака на коридора. Ричър ги проследи с поглед, докато в дванайсет и седем също на заден ход влязоха в кабинета на Стайвесънт. После той пусна лентата с нормална скорост напред и внимателно ги наблюдава, докато излязоха от кабинета и почистиха стаята на секретарката.
— Какво ще кажеш? — попита той.
— Изглеждат съвсем нормално — отвърна тя.
— Ако току-що бяха оставили оня документ вътре, дали щяха да бъдат толкова спокойни?
Те наистина не бързаха. Не изглеждаха особено притеснени, развълнувани или уплашени, не се оглеждаха потайно наоколо. Просто си вършеха работата — бързо и ефикасно. Ричър отново пусна лентата назад, докато тя закова точно на дванайсет в полунощ. Извади касетата и постави на нейно място първата поред. Превъртя я до края и след това я пусна в забързан кадър назад до момента, в който чистачите влязоха в кадър малко преди единайсет и петдесет и две минути. После пусна лентата да върви нормално и в момента, когато лицата им се виждаха ясно, я постави на пауза.
— Та къде е скрит листът според теб? — попита той.
— Както предположи и Фрьолих, може да е на най-различни места — отвърна Нили.
Той кимна. Колежката му беше права. Под дрехите си и в отделенията на количката те спокойно можеха да носят скрити една дузина писма.
— Изглеждат ли ти разтревожени? — попита той.
Тя вдигна рамене.
— Пусни лентата. Да ги видим как се движат.
Той ги пусна да ходят напред. Те се насочиха направо към вратата на Стайвесънт и изчезнаха от полезрението точно в момента, когато броячът показваше единайсет и петдесет и две.
— Я още веднъж отначало — каза Нили.
Той пусна още веднъж същия отрязък от записа. Нили се облегна назад и притвори очи.
— Нивото им на енергичност е леко различно в сравнение с това на излизане — отбеляза тя.
— Смяташ ли?
Тя кимна.
— Движат се някак си по-бавно. Сякаш се колебаят.
— Или се боят, че им предстои да извършат нещо нередно.
Той пусна записа още веднъж.
— Не знам — каза тя. — Трудно ми е да го изтълкувам. Във всеки случай това нищо не доказва. Просто субективно усещане.
Той пусна отново същия отрязък. Нямаше никаква видима разлика. Може би на влизане движенията им бяха някак по-забавени, а на излизане — по-енергични. Като че ли на влизане бяха по-уморени, отколкото на излизане. Все пак бяха прекарали вътре цели петнайсет минути, а кабинетът не беше никак голям. Пък си беше и достатъчно чист и подреден. Може би просто си бяха дали десетминутна почивка извън обсега на камерите. Чистачите не са глупави хора.
— Не знам какво да ти кажа — повтори Нили.
— Няма достатъчни и неоспорими доказателства, нали?