— Хулио — каза мъжът.
— Анита — обади се едната жена. Ричър предположи, че тя е съпругата му, защото преди да отговори, двамата се спогледаха.
— Мария — каза другата. — Аз съм сестрата на Анита.
В дневната имаше малко канапе и две кресла. Анита и Мария направиха място на Хулио при тях на канапето. Ричър прие това за покана и седна на едно от креслата. Нили се разположи на другото. В начина, по който насядаха, имаше някаква странна симетрия — те двамата срещу другите трима, сякаш канапето беше телевизионен екран и те се готвеха да гледат телевизия.
— Ние смятаме, че вие сте подхвърлили онова писмо в кабинета — каза Нили.
Отговор не последва. Никаква реакция. Трите лица останаха безизразни. Или ако изразяваха нещо, то беше някакъв мрачен стоицизъм.
— Така ли е? — попита Нили.
Никакъв отговор.
— Децата легнали ли са си? — попита Ричър.
— Децата не са тук — отговори Анита.
— Те твои ли са или на Мария?
— Мои.
— Момичета или момчета?
— И двете са момичета.
— Къде са?
Тя не отговори веднага.
— У братовчеди.
— Защо?
— Защото работим нощем.
— Не ви остава много да работите — каза Нили. — Не вярвам някой да ви вземе на работа оттук нататък, освен ако не си кажете всичко.
Никакъв отговор.
— Край на социалните осигуровки, на здравните…
Никакъв отговор.
— Може като нищо да ви тикнат и в затвора.
Тишина.
— Каквото има да става, ще стане — каза накрая Хулио.
— Някой помоли ли ви да подхвърлите онова там? Някой от службата?
Никакъв отговор.
— Някой извън службата?
— Не сме внасяли никакво писмо.
— А какво правихте тогава? — попита Ричър.
— Чистихме. Това ни е работата.
— Доста време се забавихте вътре.
Хулио погледна жена си, сякаш забележката го озадачи.
— Гледахме видеозаписа — добави Ричър.
— Знаем, че има камери и ни записват — каза Хулио.
— Всяка вечер едно и също ли правите?
— Така трябва.
— Всяка вечер еднакво дълго ли оставате в кабинета?
Хулио вдигна рамене.
— Ами сигурно.
— Да не си почивате вътре?
— Не, чистим.
— Всяка вечер по един и същ начин ли?
— Всичко е едно и също. Освен ако някой не е разлял кафе или не е оставил много боклук. Тогава може да се позабавим.
— Онази нощ имаше ли нещо такова в кабинета на Стайвесънт?
— Не — каза Хулио. — Стайвесънт е много подреден.
— Да, но онази вечер се забавихте твърде много в кабинета му.
— Не повече от обикновено.
— Всеки път в една и съща последователност ли чистите?
— Ами да. Първо минаваме с прахосмукачката, после бършем прах, прибираме боклука от кошчето, подреждаме това-онова и минаваме на следващата стая.
Настъпи мълчание. Чуваше се далечното думкане на автомобилната стереоуредба, доста приглушено от стените на къщата.
— Е, добре — каза Нили. — Слушайте сега. На записа се вижда, че само вие влизате в кабинета. После на бюрото има писмо. Според нас вие сте го поставили там, понеже някой ви е накарал. Може да са ви казали, че е шега или номер. Може да са ви уверили, че в това няма нищо лошо. И наистина няма нищо лошо. Никой не е умрял от това. Но ние сме длъжни да знаем кой ви е накарал. Това също е част от играта. Ние сме длъжни да открием автора. И вие трябва да ни помогнете, защото иначе играта приключва и ние оставаме с убеждението, че вие сами сте написали писмото. А това вече не е хубаво. Много е лошо даже. Защото в писмото се съдържа заплаха за живота на новоизбрания вицепрезидент на Съединените щати. А за такива работи се ходи в затвора.
Никаква реакция. В стаята отново настъпи мълчание.
— Ще ни уволнят ли? — запита Мария.
— Вие май не чувате какво ви говоря — каза Нили. — Направо ще ви тикнат в затвора, освен ако не ни кажете кой ви накара.
Лицето на Мария беше неподвижно, сякаш издялано от камък. Също и лицето на Анита и на Хулио. Каменни лица, безизразни очи, стоически маски на хилядолетно примирение: рано или късно реколтата все ще се провали.
— Хайде да си ходим — каза Ричър.
Двамата станаха и се упътиха по коридора към изхода. Прекрачиха люлката и излязоха навън в студената нощ. В мига, в който се качиха на събърбана, видяха Фрьолих да затваря капачето на мобилния си телефон. В погледа й се четеше паника.
— Какво има? — извика Ричър.
— Получило се е още едно — каза тя. — Преди десет минути. Много по-лошо от досегашните.
6
То ги очакваше в средата на продълговатата маса в заседателната зала. Наоколо вече се бе събрала неголяма тълпа. Халогенните крушки на тавана го осветяваха идеално. Върху масата лежеше кафяв канцеларски плик, стандартен, двайсет и два на трийсет сантиметра, с метална закопчалка и разрязано по ръба капаче. А до него — единичен лист хартия, формат А4, също стандартен. С осем напечатани думи: Денят, в който Армстронг ще умре, неумолимо се задава. Посланието беше разделено на два реда, центрирани симетрично, малко над средата на листа. Не се виждаше нищо друго. Събралите се служители го гледаха мълчаливо. Младежът с костюма от рецепцията си проби път през тълпата и заговори Фрьолих: