Ричър остави снимката на масата.
— Чувстваш ли се спокойна за днес? — запита той.
— Къде ти! Умирам от притеснение.
— Но?
— Но същевременно съм и толкова спокойна, колкото изобщо е възможно.
— Искам двамата с Нили да го следваме навсякъде. Един вид като наблюдатели.
— Смяташ, че ще оплескаме нещо ли?
— Не, но ти ще си прекалено заета. Ако убиецът се навърта наоколо, може и да не го видиш в суматохата. А ако той наистина иска да ти направи демонстрация, бездруго ще се навърта наоколо.
— Дадено — обади се Стайвесънт. — Двамата с мис Нили сте назначени да наблюдавате мероприятието.
Фрьолих ги закара до Джорджтаун със служебния събърбан. Пристигнаха минута преди десет. Двамата слязоха три преки преди къщата на Армстронг и Фрьолих продължи сама с колата. Беше много студено, но слънцето геройски се опитваше да пробие облаците. Нили застана неподвижно в една точка и огледа терена във всички посоки.
— Посока на огледа? — запита тя.
— В кръг с радиус три преки. Ти върви по часовниковата стрелка, аз обратно. После заемаш позиция в крайна южна точка, а аз в крайна северна. Среща: пред къщата, след като кортежът потегли.
Нили кимна и бързо закрачи на запад. Ричър тръгна на изток, срещу слабото утринно слънце. Той не познаваше кой знае колко добре Джорджтаун. Ако не се броят часовете през изминалата седмица, когато бе наблюдавал къщата на Армстронг, Ричър бе идвал тук само веднъж, след уволнението си от войската, и то за кратко. Все пак не бе забравил съвсем приятната атмосфера на университетски град, елегантните къщи и уютните улични кафенета. Но далеч не познаваше топографията така, както един уличен полицай познава маршрута си. В своята работа добрият полицай се ръководи от чувството си за несъответствие. Какво не е на мястото си? Какво не е така, както би трябвало да бъде? Кое лице в тълпата, коя паркирана кола не се вписват в пейзажа? На всеки от тези въпроси може да се отговори само ако си добре запознат със средата, която оглеждаш. А тъкмо това е особено трудно в място като Джорджтаун, където всички са пришълци. Всеки е тук по някаква конкретна причина — било за да следва в университета или за да заеме държавна служба. Всички са временно пребиваващи. Населението се сменя непрекъснато. Взимаш си дипломата и се измиташ. Губиш следващите избори и те измитат. Забогатяваш внезапно и се изнасяш в Чеви Чейс. Или пък окончателно се разоряваш и се изнасяш на някоя пейка в парка.
При това положение всяко лице се струваше подозрително на Ричър. Всеки минувач му изглеждаше потенциален атентатор. Кой беше на мястото си и кой не? Грохнало от старост порше с издънен ауспух премина с гневен тътен покрай него. Номерът от Оклахома. Шофьорът небръснат. Кой ли е пък тоя? Чисто нов мъркюри сейбъл е затиснал с бронята си ръждив фолксваген голф. Сейбълът е яркочервен и почти сигурно е под наем. Нает от кого? От някой командирован за един ден? От някой със специална задача? Ричър се отби и погледна през прозореца към задната седалка. Нямаше палто и широкопола шапка. Нито разпечатан топ хартия „Джорджия Пасифик“. Нито пък отворена кутия с петдесет чифта хирургически ръкавици. А на кого ли беше голфът? На някой студент? Или на провинциален анархист с принтер „Хюлет Пакард“ в гаража?
По тротоара се движеха пешеходци. Във всеки един момент във всяка посока крачеха поне по четири-пет души. Млади, стари, бели, чернокожи, мулати. Мъже, жени, младежи с чанти на гърба, пълни с книги. Някои забързани, други спокойно разхождащи се. Някои очевидно тръгнали по покупки, други очевидно връщащи се от покупки. Трети просто шляещи се безцелно, сякаш не можейки да решат накъде всъщност са тръгнали. Той ги оглеждаше един по един с ъгълчето на окото си, но нищо подозрително не се набиваше на вниманието му.
От време на време, докато крачеше по улиците, оглеждаше прозорците на горните етажи. А такива не липсваха. Кварталът беше идеален за снайперски огън. Все двуетажни къщи с тесни проходи между тях, слепи улички, задни дворове с портички. Само дето една снайперска карабина нямаше да свърши кой знае каква работа срещу брониран кадилак. На тоя тип му трябва противотанкова ракета, каза си той. От каквито има богат избор. Предпочитаната е АТ–4.
Деветдесетсантиметрова еднократна цев от фибростъкло, с която се изстрелва трикилограмов ракетен снаряд, способен да пробие трийсетсантиметрова броня. При това входното отверстие остава нищожно малко и не позволява на газовете от вторичната експлозия да излязат навън. Затворен в тясното пространство на купето, Армстронг щеше да се превърне в няколко шепи дребни въгленчета, не по-големи от опърлени сватбени конфети. Ричър вдигна глава към прозорците на близките сгради. И без това не вярваше, че една лимузина ще има кой знае колко дебела броня на покрива. Той си отбеляза наум да попита Фрьолих при първа възможност. А също и дали тя често се вози в същата кола с повереното й лице.